Исках да подхвърля и това-онова за Мълчаливия, но не ми се удаде. Тъкмо тогава забелязахме военния щаб, вятърният кит се спусна, приближи го и се закотви, като спусна пипала и се вкопчи с тях за камъни и дървета. Присъствието му в небето внесе доста смут сред обитателите на лагера.
Харесвам го този израз „внасям смут“. Прихванах го от Боманц. Много хитър начин да кажеш, че тия долу направо се посираха от шубе.
Разнесе се мощно „ура“, всякакви подвиквания, дюдюкания и крясъци, когато групичка създания от Равнината се скупчи около белязания камък и го метнаха през борда — насмалко да падне право в скута на командния състав долу.
Дъртаците бая се стреснаха. Зачудих се колко ли още ще се развълнуват, ако разберат, че Бялата роза самолично се намира, точно над главите им. Но щяха да си траят, независимо какво знаеха. Кой ще ти иска да се заиграва с четири ядосани вятърни кита — тъкмо това щеше да им се случи, ако не се държаха прилично.
Белязания се метна обратно и заговори. Мълчаливия превеждаше на Глезанка. Аз не чувах нищо. Братята Торква ми бяха дали да разбера, че от мен се очаква да не се тикам напред и аз не се натисках. Глезанка направи куп знаци, които, предполагам, камъкът можеше да види някак. Той се отправи нанякъде и след малко се върна.
След като го повтори четири пъти, той си остана на мястото. Но вятърният кит не помръдна и затова аз предположих, че е сключена уговорка.
Отидох при Гарвана, за да се опитам да поговоря с него. Но в по-гадно настроение май не бях го виждал, а и без това ме беше набедил за предател, и затова отидох да си дърдоря простотии с братята Торква, говорещия мишелов и някоя и друга твар от Равнината, не точно от най-срамежливите.
Намисли ли си Глезанка нещо, тя обикновено получава каквото поиска. Този път го получи на следващия ден, точно преди пладне.
Долу избухна вик „ура“. Глезанка изпрати Белязания да провери какво става. Той се върна и докладва. Тя стана и отиде при Гарвана, който я гледаше така, сякаш тя беше запътилият се към него палач. Тя го посочи. Той стана и я последва отново с нетърпението на човек, тръгнал към бесилото.
Достатъчно добре го познавах, че да забележа признаците. Той влизаше в роля. Помъкнах се след тях, като се чудех каква ли е тя. Почти всички останали също се приближиха.
Младеж и девойка на по двайсетина години се изкатериха с пъхтене по хълбока на кита.
Значи невъзможното беше възможно, а невероятното — съвсем сигурно. Освен ако войската долу не бе сметнала, че може да успокои Глезанка, като й пробута двойници.
Момчето изглеждаше досущ като Гарвана, но двайсет години по-млад. Същата тъмна коса и мургав тен, същото решително изражение, все още невтвърдено до суровост.
Бях само на крачка зад Гарвана, когато той ги погледна за първи път. Изруга тихичко и прошепна:
— Тя прилича на майка си.
Ясно беше, че не им е известно, че отиват на семейно събиране. Бяха само озадачени и уплашени. Най-вече уплашени. И все повече се плашеха, докато тълпата се сключваше около тях. Не познаха Гарвана.
Глезанка познаха. И това ги уплаши още повече.
Всеки чакаше някой да продума.
Гарвана прошепна отчаяно:
— Направи нещо, Чудак. Съвсем съм объркан.
— Аз ли? По дяволите, та аз дори не владея чак толкова добре тяхното наречие.
— Помагай, Чудак! Опитай се да го подхванеш отнякъде. Аз не знам какво да правя!
Добре. Сетих се за едно-две предложения, които бих могъл да му дам, но не съм от тия, дето ритат пребитите псета. Подхванах с моя оскъден речник на езика на Градовете на скъпоценните камъни:
— Нямате представа защо са ви довели тук, нали?
Те поклатиха глави.
— Спокойно. Нищо не ви застрашава. Само искаме да ви разпитаме за предците ви. Най-вече за родителите.
Момчето издрънка нещо.
— Говори по-бавно, моля те.
Момичето се обади:
— Той каза, че родителите ни са мъртви. От малки сме израснали сами.
Гарвана трепна. Сигурно и гласът й е същият като на жена му, реших.
Мълчаливия преведе на Глезанка, която ги огледа много изпитателно. Тъй като бяха децата на Гарвана, според мен никак не беше чудно, че са се оправяли.
— Какво знаете за родителите ви?
Момичето пое задължението да отговаря. Може би мислеше, че брат й е твърде възбудим.
— Много малко. — Тя ми каза горе-долу същото, което и аз бях успял да разузная при нашето пътуване на юг. Знаеше, че майка й никак не е била свястна. — Успяхме да я разорим. Миналата година спечелихме дело и съдът постанови някои от имотите на баща ни да бъдат иззети от нейното семейство и да ни бъдат върнати. Очакваме да спечелим и още такива дела.