Това си беше нещо. Момичето не питаеше особено уважение към жената, довела я на бял свят.
Момчето заговори:
— Майка си изобщо не помня. След като сме се родили тя май е гледала да си има с нас възможно най-малко вземане-даване. Бавачките помня. Сигурно тя си е получила заслуженото.
— А баща ви?
— Смътно си спомням един много сдържан човек, който не се свърташе много в къщи, но когато беше, наистина ни навестяваше. Сигурно по задължение и от кумова срама.
— Сега храните ли някакви особени чувства към него?
— Защо? — попита момичето. — Ние всъщност не го познаваме, а и той е мъртъв от петнайсет години.
Обърнах се към Глезанка и я попитах със знаци:
— Има ли смисъл да продължаваме?
Тя отвърна по същия начин:
— Да. Не заради тях. Заради него.
Попитах Гарвана:
— Ти имаш ли нещо да кажеш?
Не, нямаше. Виждах го, че си мисли, че в края на краищата може и да успее да се измъкне от това.
Само че нямаше да е толкова лесно. Глезанка ме накара да им обясня, че баща им не е умрял, а бил пратен в принудително изгнание от съюзниците на майка им. После ме накара да опиша най-важните неща от годините, които бяха прекарали заедно.
Вече мина достатъчно време и те бяха преодолели страха си. Сега у тях започна да се събужда подозрение.
— Какво става, по дяволите? — попита момчето. — Какво сте ни заразпитвали за нашия старец? Той е минало. Не ни интересува. Ако сега дойде при нас и ни се представи, аз ще му кажа „Е, и какво?“. Той е просто някакъв си човек.
Попитах Глезанка със знаци:
— Ще продължаваш ли да настояваш?
А после запитах Гарвана на наречието на Защитника:
— Искаш ли да го провериш дали блъфира?
Все отрицателни отговори. Мекушавци такива. Значи Гарвана наистина щеше да се измъкне. Казах на децата му:
— Татко ви имаше много важно място в живота на Бялата роза. Той й беше като баща години наред и тя знаеше каква мъка е за него изгнанието. Тя спря тук, защото искаше да се опита да върне нещо, което тя е получила, а вие — не.
Нито на Гарвана, нито на Глезанка им хареса, че го казах.
Мисля, че момичето вече се досещаше. Гарвана наистина й бе станал много интересен. Но не каза нищо на брат си.
Накарах Глезанка да се съгласи, че толкова е достатъчно и че трябва да освободим гостите си. Тя не беше доволна от начина, по който се развиха нещата. Но какво да правиш с жени, по дяволите? Дадеш ли им точно онова, което искат, те ще те наругаят, че не било това, което наистина желаели.
Тъкмо преди момичето да се прехвърли през борда, то се обърна и ми каза:
— Ако баща ми днес беше жив, нямаше защо да се страхува, че не е добре дошъл в дома на дъщеря си.
После си отиде.
Излетяхме в мига, в който тя стъпи на земята. Глезанка искаше да стигне далеч, преди мълвата, че е била там, да стигне до някого, който би могъл да предприеме нещо. Полетяхме на североизток, все едно се отправяхме към Равнината на страха.
XXXIX
Всеки ден все повече хора пристигаха във Веслоград и никой не си тръгваше. Неколцина умряха при опит да си отидат.
Някои елементи от населението ставаха все по-неспокойни. Случваха се повече сбивания от обичайното. Все повече хора попадаха на каторга. Издирванията продължаваха ли продължаваха. И една сграда не остана във Веслоград, която да не бе претърсена поне два пъти, нито пък гражданин, неразбуждан по никое време. Носеха се слухове за голямо напрежение по върховете. Генерал Лудата факла не смяташе, че дължи каквото и да било на Воала и на Паяжината и отказваше нейната Нощна стража да бъде използвана за тормоз над гражданите за лична изгода на стражниците. Това бяха елитни войски, не политически гангстери.
И типът хора, пристигащи в града, се промени с времето. Малцина бяха фермерите и търговците. Все повече изглеждаха странни птици с неясно какъв занаят.
Новината за сребърния клин се разчуваше.
На Смедс това не му харесваше. То означаваше големи неприятности. Как очакваха Воала и Паяжината да контролират всички онези вещици и магьосници, някои от които може би бяха много по-могъщи, отколкото подозираха? Ами главорезите, които водеха със себе си?