— Там, на онова място, имаше навалица, нали? Петима професионални главорези и един магьосник. Никой не би се пробвал да ги нападне сам. Според мен тия, които са го сторили, са били поне трима. Вероятно повече. И ще си имат неприятности, освен ако не се доверяват докрай един на друг. Всеки от тях ще знае, че той не е взел клина, но за другите няма да е сигурен.
— О… — възкликна отново Тули, а след малко додаде: — Взе да става страшно. Хич не съм и мислил, че работата така ще загрубее.
— Твоят проблем е, че никога не мислиш — измърмори Тими, но Тули не го чу.
— Сега едва се започва, Тули — рече Рибока. — И ще става все по-дебела. И ако ние искаме да отървем кожата, ще трябва много да внимаваме, да му се не види. Тия хора не са нито свестни, нито разумни. Ще се заинтересуват от преговори чак когато нямат друг избор.
Работата загрубя бързо, докато все по-могъщи и по-могъщи тавматурзи — ловци на съкровища, заприиждаха в града. Разгоряха се стари вражди, които нямаха нищо общо с клина. Гражданството, притиснато от всички страни, откликна с малък бунт. Близначките самодоволно наблюдаваха и не предприемаха нищо, за да забавят все по-нарастващото насилие.
Смедс прекарваше много време в съжаление, че изобщо се е оставил Тули да го въвлече в тази история. Благодарение на другите съкровища, които бе донесъл, той си живееше добре, но недостатъчно, като се има предвид, че трябваше да внимава за всяка своя дума всеки миг и си прекарваше половината време в оглеждане през рамо, за да се увери, че не го връхлита беда.
XL
Летяхме над Гората на облаците, южно от Веслоград, източно от Розоград, западно от Властоград. Криехме се от погледа на имперските войски — твърде много от тях бяха забелязали вятърните китове, кръжащи далеч от обичайния си ареал над Равнината на страха. Глезанка искаше да остави вълненията малко да поутихнат, преди да продължи.
Не позволяваше на бога-дърво да я припира, макар че той бе изпаднал в леко умопомрачение. Не разбирах все още какво се мъти, но пък и другите не вдяваха, затова старият Боманц, който изведнъж бе станал любимецът на Глезанка, ни просвещаваше.
— Тъй като всички пребивавахте там, няма как да не си спомняте, че в хода на битката в Могилните земи душата, или същността на Властелина — най-злото същество, стъпвало нявга на тази земя — биде заключена в сребърен клин, който бе забит в ствола на фиданка, чийто баща е богът-дърво на Равнината на страха. — Той наистина говореше така, когато имаше публика. — По онова време вярваха, че това действително завинаги ще удържи и окове остатъка от злото на този мъж. Фиданката е потомък на бог, неуязвима и недостъпна, и ще живее толкова дълго, че практически е безсмъртна. Докато дръвчето расте, стволът му би обгърнал клина. С времето от древното зло щеше да остане единствено спомен.
Ала се излъгахме.
Банда авантюристи успяла да зашемети фиданката за достатъчно продължително времетраене, че да се добере до нея и да измъкне клина. Ако повярваме на собствените свидетелства на фиданката — и сме длъжни, засега, защото с други не разполагаме — никой от тези хора не е имал ни най-малки познания за магьосническото изкуство и те са забележителни единствено с това, че им е хрумнала идея, която логично би трябвало да произлезе от човек, посветен в окултното.
Проклет да е, той наистина говореше така, когато имаше публика. И не млъкваше.
— Господа, сребърният клин е на свобода в света. Той — това не е Властелина. Властелина е мъртъв. Но безсмъртната черна същност, която го е управлявала, остава. И тя би могла да бъде използвана от някой посветен, за да призовава, подчинява и оформя сили, които дори и аз изобщо не съм способен да си представя или проумея. Този клин би могъл да се превърне в проход към самото сърце на мрака и да отвори път, който би удостоил притежателя си със сили, вероятно надхвърлящи дори и притежаваните от Властелина.
Наша мисия, наша свещена мисия, възложена на Бялата роза от самото Старо Бащинско дърво, е да открием сребърния клин и да го дадем на съхранение, каквото и да ни струва това, преди някой, притежаващ власт, да го завладее и приспособи за собствените си тъмни цели, като самия той е приспособен — може би превърнат в мрак, толкова дълбок, че за света няма да остане никакъв шанс да победи свободен.
Онова за „каквото и да ни струва това“ пожъна гръмки аплодисменти. Говорещият мишелов измъкна глава изпод крилото си, отвори око и почна да прекъсва стария магьосник. Това най-сетне го откъсна за малко от празнословията.