— Какво мислиш за онази компанийка? — попита Смедс Рибока.
— И аз съм виждал високия и преди. При същите обстоятелства, както и капралът. Много отдавна. Нямам проблеми и да си спомня къде и кога, защото съм участвал само в една-единствена битка.
Това крайно озадачи Смедс.
— Според тебе и те ли търсят таковата? — попита той. Можеше да попита, защото вече всички в града много добре знаеха какво става.
— Да, за него са дошли. Ще спомогнат играта да стане по-интересна.
— Какви ги дрънкаш бе, Рибок?
— Не ми обръщай внимание, момче. Дъртакът си дърдори нещо си там. Ха! Така си и мислех. Няма вече, нали?
Надолу по улицата хората с животните бяха спрели пред едно място, за което Тими каза, че навремето било месарница, но понастоящем просто представляваше поредната дупка, пълна с незаконно заселили се. Високият се огледа, все едно беше чул Рибока. После цялата компания продължи нататък, без да обръща внимание как ги гледаха.
Капралът се върна с напълненото си ведро и изпразнен мехур.
— Трябва да я откажа тая гадост. Дразни ми стомаха. — Той отпи. — Та, докъде бяхме стигнали?
— Тъкмо щях да те питам кога най-сетне ще отворят портите — рече Рибока. — Тука ще почнат да огладняват, нали фермерите не донасят нищо.
— Те не се съветват с мен за политиката, татенце. Но ще ти кажа нещо. Според мен на онези двете кучки им дреме дали някой гладува тук, във Веслоград. Те няма да огладнеят.
На Смедс му омръзна да слуша капрала.
— Отивам да си взема нещо за пиене. — Влезе вътре, наляха му бира и той се зачуди кога ли ще свърши запасът. И с колко още търпение разполагаше населението на Веслоград. Със сигурност щяха да потърпят още малко. Страдащите все още не бяха много. Но ако обстоятелствата не се променяха, големите размирици бяха неизбежни.
Тими Локан влезе, взе си бира, постоя до Смедс мълчаливо, а после предложи:
— Хайде, като ги допием, да се поразходим.
— Добре. Имам нужда от раздвижване.
Когато се отдалечиха доста от „Череп с кръстосани кости“, докато вървяха през една строителна площадка, където нямаше вероятност да ги чуят, Смедс попита:
— Е? Какво става?
— Помниш ли онзи доктор, дето ми прегледа ръката, когато се върнахме?
— М-да. — Съвестта го жегна. Двамата с Рибока не бяха разказали на другите за извършеното от тях. На Тули дотолкова му беше все едно, че дори не забеляза, че лекарят и магьосникът вече не са между живите. Тими обаче се усети и Смедс предполагаше, че храни съвсем определени подозрения относно две така съвпаднали и толкова удобни убийства. — Какво за него?
— Май е прихванал мойта болест и е заразил с нея всички, които са идвали при него. Не е като чумата, иначе досега да са се тръшнали всички. Но вече към двеста души са болни от нея. Тези, които са боледували най-дълго… Ами, много по-зле са, отколкото бях аз. Вчера една болна жена се самоубила. Тази сутрин някакъв мъж, на когото ръката била почерняла чак до рамото, убил четири от заразените си деца, преди да свърши със себе си.
— Това е ужасно. Наистина е страшно. Но ние нищо не можем да направим.
— Знам. Но работата е там, разбираш ли, че сивите са се заинтересували. Разпитват всички почернели. От въпросите, които задават, си личи, че според тях има връзка с клина. Много се стараят да научат всичко за онези, които са били болни и са предприели нещо, като мен.
— Мисля, че няма нужда да се тревожиш, Тими. Няма как да я проследят до теб.
— Така ли? Тия гадове са сериозни, Смедс. Какво ще стане, когато открият всички следи, водещи към онзи доктор, който се гътна точно когато болестта плъзна? Ще се досетят, че е преживял смъртоносна злополука, предизвикана от това, че някой, когото е лекувал, не е искал да го запомнят. А вече знаят, че единственото лечение е отрязването на заразената част. Така че много скоро на сивчовците ще им заповядат да залавят хора с отрязани крайници. Особено мъже, чиято длан липсва.
— Може би си прав. Май ще е по-добре да разберем какво мисли Рибока.
Старецът се съгласи с Тими. Нямаше причина да мислят, че Воала и Паяжината не ще стигнат дотам, че да заповядат арест за всички хора с отрязани крайници. Те пипаха здраво.
Рибока дълго размишлява.
— Май е време да раздухаме малко дим.
— Какво искаш да кажеш? — попита Смедс.
— Това положение — целият град, запушен като бутилка — не може да продължава вечно. Ще избухнат размирици. И когато стане, офейкваме с останалите. Дотогава печелим време, като ги пращаме за зелен хайвер, или се възползваме от създадения от тях потенциал за хаос.