Смедс бе озадачен и още повече се учуди, когато Рибока додаде:
— Отървете се от всичко сребърно, което притежавате. Вземайте злато, мед, скъпоценни камъни, каквото щете, но от среброто се освободете. Смедс, ти предай това на Тули и не се оставяй да ти дрънка глупости.
— Какво става?
— Просто го направете.
Така и сториха. Дори и Тули, който бе станал що-годе сериозен и изпълнителен, откакто Рибока му демонстрира смъртоносната сила на изтърваната дума.
XLII
Пристигнахме в Могилните земи, като се спуснахме с въжета, с вързан на гърба багаж. Няколко от създанията на Равнината дойдоха с нас. Щяха да пристигнат и още, веднъж след като построим сигурен лагер. Менхирът началник искаше двама-трима от другарчетата му със сърца от кремък да ни подслушват какво говорим. По-добре се поддържала бърза комуникация, каза. Да, да.
Така е по-сигурно, че всичко върви, както иска богът-дърво.
— Пак се върнахме там, откъдето тръгнахме — рече Гарвана в мига, в който стъпихме на земята. Откакто напуснахме Опал, той живна. Заприлича досущ на същото старо момче, което беше, когато се запознах с него.
— Пак се върнахме при студа и мокрото — нацупих се аз. Когато тръгвахме, беше краят на студения сезон. Сега зимата пак се промъкваше насам. Листата бяха окапали. Всеки миг можеше да завали сняг. — Хайде да не се лигавим, а? Да свършим каквото трябва и да се махаме.
Гарвана се изкиска.
— Как ще ги задържиш във фермата, след като са видели големия град?
— Я не се заяждайте, ако обичате — намеси се Боманц. — Не се знае дали наоколо няма имперски войници.
Беше само наполовина прав. Още не го бяхме видели с очите си, но тварите от Равнината след разузнаване докладваха, че на пет мили наоколо няма нищо по-едро от заек. На тях можех да им имам вяра.
Боманц трябваше да направи няколко магии, преди да се почувства доволен. После ни позволи да се погрижим за домакинството и да запалим огъня.
Станахме още по тъмно и ядохме някакъв гаден студен буламач. После се разделихме.
На мен ми се паднаха градът и военното подразделение, защото най-добре ги познавах. Гарвана пое гората. Боманц се зае със самите Могилни земи. Доколкото забелязвах, той не смяташе да прави нищо, освен да се изтегне по средата им и да дремне.
Създанията от Равнината можеха да правят каквото си искат и да ни сигнализират, ако намерят нещо.
Нужно бе само да поогледам града веднъж, за да разбера какво е станало. Бяха останали единствено кости. Да се ровиш сред тях не излезе чак толкова зле, колкото можеше да е. Направих всичко, за което се сетих, за да разбера нещо полезно, а после се върнах в лагера. Боманц си стоеше там, където го бях оставил, все така със затворени очи, но ситнеше на пръсти с бебешки стъпки.
Най-сетне се беше размърдал.
Гарвана се върна.
— Свърши ли вече?
— Да.
— Намери ли нещо?
— Сума ти кости. Стигат да се сглоби цяла армия скелети.
— Нещо ти е домъчняло?
— Познавах ги всичките.
— Да. — Не каза нищо повече, просто чакаше. Той си е много свестен, когато не тъне в самосъжаление.
— Мисля, че Хромия и Псето Жабоубиец са ги изтребили. Някой друг обаче ги е следвал. И е опоскал всичко като майка, която пощи гнидите на детенцето си. Не е останало и едно поне малко ценно нещо.
Гарвана се замисли.
— Съвсем нищо ли?
— Чисто е като самите кокали.
— Тази нишка вероятно може да се проследи до Веслоград. Макар че те биха взели само колкото успеят да носят, и то такива неща, които няма да предизвикат много шум. Освен ако не вдигнат някаква патардия. А сторят ли го, вече да са в ръцете на имперските войници.
Дойде и Боманц. Той се засуети, докато приготвяше чай, а Гарвана ни разказа, че се е натъкнал на два бивши лагера, вероятно на онези, които преследвахме, но не е намерил нищо, което да може да ни помогне.
— И да е имало, имперските войски са го прибрали първи.
— А ако е така — обади се Боманц, — клинът вече щеше да е у тях.
Бяхме получили чрез камъните сведения от Веслоград. Новините не звучаха окуражително. Май неколцина важни клечки от имперските войски са решили да заграбят клина и самички да се хванат да си правят империи.