— Краен срок ли? Как така?
— Тия двете изобщо не могат да се мерят с големите клечки в империята. Рано или късно шефовете им ще почнат да стават подозрителни какво ли двечките са намислили. Или пък някой от тях може да реши да дойде тук и да заграби клина за себе си.
— Трябваше да си оставим проклетото нещо там, където си беше и туйто!
— Да, вярно е. Само че не го оставихме. Ще трябва да живеем с това, а може би и да умрем. И да не допускаме грешки, Смедс. Ние участваме в битка за живота си. Ти, аз, Тими, Тули, всичките сме мъртви, ако те някога се доближат до нас.
— Ако пробваш да ме накараш да се насера от страх, Рибок, много добре се справяш!
— Опитвам се да те уплаша, защото самият аз съм вцепенен от страх, а ти си единственият, който според мен е достатъчно стабилен, за да ми помогне. Тули е безгръбначно същество, а Тими, откакто изгуби ръката си, сякаш не е на тоя свят.
— Имам чувството, че май онова, което смяташ да кажеш, няма да ми хареса. Какво мислиш?
— Някой от нас трябва да открадне малко бяла боя. Не да я купи, а да я открадне, защото продавачът може да запомни на кого я е продал.
— Това аз мога да го свърша. Знам откъде да взема. Ако сивите не са седнали върху нея. И какво ще правим с нея?
— Ще се опитаме да изместим центъра на цялата тази бъркотия. Ще се пробваме да я политизираме.
Ето на, пак ставаше тайнствен. Смедс не разбираше, но реши, че няма и нужда, щом Рибока знаеше какво върши.
Тази вечер Тули за първи път поиска пари назаем. Беше съвсем незначителна сума и той я върна на другата сутрин, така че на Смедс не му направи впечатление.
Същата нощ за първи път Смедс заспа с мисълта за Дъртия рибок и как той, след като го опознаеш, сякаш нямаше никаква съвест. Все едно Рибока беше решил, че ще се измъкне от тази каша и ще получи дяла си от клина, та дори да се наложи да жертва цялото население на Веслоград. Това никак не прилягаше на старика такъв, какъвто го познаваше открай време. Но пък Рибока, когото познаваше открай време, никога не бе залагал нищо.
Не можеше да е сигурен какво е собственото му положение. Той не беше нито мислител, нито действена натура. Беше прекарал живота си, носейки се по течението — правеше каквото трябва, колкото да се оправи, и нищо повече.
Знаеше със сигурност, че не иска да умре млад и дори да отговаря на въпроси, докато имперската войска го изтезава. Знаеше, че не иска отново да е беден. Беше минал през това, а да разполагаш с пари беше по-хубаво. Да имаш много пари, като например от продажбата на клина, щеше да е още по-прекрасно.
Не можа да измисли никаква алтернатива на методите на Рибока за постигане на спасение, затова щеше да продължи все така. Но с постоянно безпокойство.
XLIV
Псето Жабоубиец наблюдаваше с присвити очи вдъхването на живот. Той бе древна твар и от цяла вечност си имаше работа с магьосници. Вероломно племе бяха те. А миризмата на предателство тегнеше във въздуха в тази монашеска килия.
Бе забелязал необходимата му помощ по-бързо, отколкото очакваше, в една земя, наречена Просторите, на сто мили в западна посока, където между родовете на магьосници кървава вражда бушуваше необезпокоявано от три поколения насам. Беше проверил съответните родове и реши, че родът Накред притежава умения, най-подходящи за нуждите му. Свърза се с него и сключи сделка: той щеше да им помогне да надвият враговете си в замяна на това те да възстановят неговия „спътник“.
Нищо не им спомена за Хромия.
Сенчестият клан бе престанал да съществува, изтребен до корен — магьосници, жените им и гнидите, които можеха да пораснат и да се превърнат във въшки.
Дванайсетте, водещи Накред, бяха там, в килията, стълпени около пълните с масло нощви, където главата, прикрепена към новото си глинено тяло, очакваше заключителното вдъхване на живот. Те мърмореха помежду си на език, който то не разбираше. Бяха наясно, че предателството на този етап би било болезнено и скъпо.
Видяха го в действие по време на прочистването на Забулените. А тогава то бе сакато.
Първо звярът се подсигури да получи новия си крак.
Изръмжа — тиха предупредителна нота, предупреждение да не се помайват.
Направиха каквото трябваше. Един от глупавите монаси, останал, за да възстановява манастира, послужи за жертва.
По повърхността на сивата глина плъзна цвят. Тя трептеше и мърдаше, сякаш се превръщаше в истинска плът.