Смедс никога не бързаше към „Череп с кръстосани кости“. Онзи капрал от Нощната стража несъмнено щеше да го излови — първия път успя.
Надникна и разбра, че няма да влезе през парадния вход. Капралът и приятелчетата му бяха окупирали верандата. Значи трябваше да заобиколи по дългия път и да се вмъкне през задния вход.
И това не беше на добре. По пътя се сблъска с неприятност. И тя едва не връхлетя върху него.
Двама мъже се разполагаха на изхода на дрипавата тясна уличка, минаваща зад „Череп с кръстосани кости“. Никога нямаше да им налети, ако единият не се бе изкашлял, а другият не му нареди да млъкне.
Какво ставаше тук? Смедс никак не бе склонен да попита. Той се скри в една сянка да ги изчака.
Мина половин час. Стана един. Нищо не се случи, освен, че някой се изкашля, а другият му нареди да млъкне. Скучно им беше. Смедс взе да клюма.
Тичешком пристигна трети.
— Идва! — осведоми ги той, а после се стрелна да се скрие на осем стъпки от Смедс. Смедс вече будуваше нащрек.
Точно така, някой идваше, и по звука на стъпките му се познаваше, че е подпийнал. Освен това си говореше сам.
Смедс го позна в миг — мъчителен миг, а после Тими се натъкна на засадата и мъжете скочиха отгоре му толкова бързо, че не успя дори да изкрещи.
Смедс едва се удържа да не скочи и той. Понадигна се и извади ножа си наполовина. После разбра, че може да се надява най-много другите двама да го убият, след като утрепе първия, когото докопа.
Какво да прави, по дяволите?
Щеше да ги проследи. Да види къде отвеждат Тими, после да вземе Рибока и… и да чуе старият да му казва, че няма да стане.
Сега със сигурност бе твърде късно да се предприеме каквото и да било. Трябваше да ги проследи.
Нямаше представа кои са, но имаше силното подозрение какво представляват: побойниците на някой независим търсач на клина, който бе решил да разпитва граждани без една ръка.
Проследяването не бе толкова трудно, колкото очакваше. Тими се съпротивляваше през цялото време. Това им пречеше да обръщат кой знае какво внимание на околностите. Не вървяха чак толкова много, само четвърт миля, и стигнаха един квартал от опожарени сгради — обречен, ала все още неразрушен, толкова съсипан, че нямаше и незаконно заселени.
Вкараха Тими в една от тези руини. Смедс се скри в една сянка, огледа я и се зачуди какво да прави, но непрекъснато в ушите му звучаха думите на Рибока, че сега те се борели за живота си.
Никога не е бил кой знае какъв боец. Винаги се бе измъквал, когато може. А когато не ставаше, все той отнасяше боя. Нямаше желания да върши гадости или каквото и да било, дори и когато нямаше избор.
Което го накара да си спомни всички побойници, които му се бяха подигравали и удряли шамари, и го бяха блъскали, и отново се зачуди над вечния въпрос: защо го правеха, когато нищо не им е сторил. Старият гняв кипна, заедно с гъделичкащите нервите фантазии за отмъщение, миазмите на люта омраза.
Единият от мъжете излезе от сградата, изпика се на улицата, върна се и се облегна на стената. Държеше се, сякаш не прави нещо специално, а просто се мотае. Не бе достатъчно нащрек, че да е страж.
Смедс залитна напред, без да има ни най-малка представа какви ги върши. Освен дето се тресеше, ноктите на краката му тракаха.
Той се спъна, падна на коляно право върху една счупена тухла, не можа да удържи хленчещата псувня и изведнъж от шока на болката го осени вдъхновение.
Той се приближи, като куцукаше, препъваше се, мърморейки си под носа, и тръгна право към мъжа, като си тананикаше нестройно „Живяла нявга чифликчийска дъщеря, и твърде палава и непослушна тя била.“
Главорезът бе застанал нащрек. Но не помръдваше.
Смедс тупна по задник, изкикоти се, изправи се на четири крака, престори се, че получава пристъп на хълцавица, после придърпа крака под себе си и продължи. Нахака се право в стената, на около десет стъпки от наблюдаващия го мъж. Дръпна се назад, като си мърмореше, и изгледа стената, все едно не можеше да проумее откъде се е взела. После се подпря на нея с една ръка и се запъти към главореза, като се препъваше. На четири стъпки от него той се престори, че тепърва го забелязва — онзи го гледаше по-скоро с развеселена омраза, отколкото с подозрение.
Смедс издаде слабо „Хлъц!“, като се надяваше да е прозвучало стреснато и уплашено и мълчаливо благодари на всички богове, които биха могли да съществуват, че не го познаха. А сега, ако този тип останеше в ролята си и го катурнеше на земята, преструвайки се, че му помага…