Смедс се препъна и падна на четири крака.
— Май доста си попрекалил, стари приятелю. — Главорезът го прекрачи.
Смедс започна да издава звуци, все едно се задушаваше. Вътрешно се вслушваше в гласа на Дъртия рибок. „Все едно обладаваш жена, Смедс. Плъзгаш го вътре. Не мушкай.“
Мъжът му подаде ръка. Не видя острието в дланта на Смедс. Смедс се облегна на него и го приплъзна между ребрата, право в сърцето.
Част от Смедс бе осъзната и водеше ръката му. Останалото беше обзето от страстен ужас и страх, напълно откъснато от света наоколо. Само една свързана мисъл избликна над този хаос — лъжа е, че убийството става все по-лесно с всеки следващ път.
Когато изплува от мъглата и се свести, той беше на сто крачки оттам и влачеше труп, който продължаваше да мърда.
— Какво, по дяволите, пра…?
Махаше се оттам, разбира се. Защото това беше само началото.
Дочу сподавен вик и разбра, че още един като него бе отворил първия процеп в обладалата го мъгла.
Смедс влезе в сградата с предпазливостта и напрегнатата съсредоточеност на дебнеща котка. Той бе заключил емоциите си, не им позволяваше да го измъчват, докато Тими пищеше. Използваше писъците, за да се придвижва при всеки от тях с няколко бързи стъпки.
Какво правеше той, по дяволите?
Писъците идваха от едно мазе. Смедс заслиза по стълбите — толкова решително, сякаш се движеше, тласкан от непреодолим подтик. Шест стъпала по-надолу той приклекна, а после едва не застана на главата си, за да се огледа.
Последното стъпало на стълбището се намираше на няколко крачки от вход без врата. Оттам идваха светлината и писъците. Смедс пристъпи още малко нататък, а после внимателно се сниши отстрани, пъхна се под стълбището и се огледа.
Не различаваше много неща, но пожарите тук май бяха от щадящите. Тази част на мазето изглеждаше недокосната. Не се усещаше ни някогашен полъх от дим.
Успяваше да долови почти всичко, казано в другата стая. Някой задаваше на Тими нетърпеливи въпроси. Още двама дърдореха за оня, убития от Смедс. Първият се тревожеше, че може и да е избягал, а другият и пет пари не даваше.
Скривалище под стълбището не изглеждаше удачно, ако някой тръгнеше да претърсва. Светлината, идваща от стаята, щеше да го издаде. Смедс се измъкна внимателно оттам и застана зад една купчина боклук вляво от вратата.
И там приклекна — не можеше да се сети какво да стори.
Тими май припадна. Вече не крещеше. Някакъв мъж се заоплаква от това, а другите двама продължаваха да говорят за човека на улицата. Мърморкото отсече:
— Много време го няма вече. Успокойте ме. Вървете да го намерите. И двамата.
Двамата мъже излязоха и се заизкачваха по стълбите, като продължаваха да се карат. Бяха същите, които хванаха Тими.
Смедс се изправи и се приближи така, че да вижда какво става в стаята.
Тими бе вързан за един стол, прегърбен напред, в несвяст. Един мъж, с гръб към Смедс, се превиваше над него. Прекалено хубаво, за да е истина. Той зашлеви Тими.
— Хайде! Свестявай се! Да не ми умреш сега! Твърде близо сме до истината.
„Приплъзни го, приплъзни го“ — помисли си Смедс, докато се промъкваше крадешком към мъжа.
Онзи усети опасността и понечи да се извърне. Очите и устата му се отвориха…
Твърде късно.
Ножът на Смедс прониза сърцето му. Той издаде гаден звук, не съвсем писък, опита се да сграбчи Смедс и се свлече.
Може би в края на краищата ставаше по-лесно… Хладнокръвието го напусна. Сърцето му думкаше в гърдите. Ръцете му трепереха. Дишаше на пресекулки. Като се препъваше, той отиде при Тими, сряза овързващите го въжета… Богове! Бяха изгорили едното му око! Бяха…
Тими се строполи по очи.
Смедс клекна до него и се опита да го свести.
— Хей, Тими! Хайде. Аз съм. Смедс. Хайде. Трябва да се измитаме оттук, преди онези да са се върнали.
После му просветна.
— Мамка му! — Тими беше пукнал. — Мамицата му! Идвам тук и си рискувам гъза за нищо… — Освен може би заради онова, което Тими им е казал, преди да хвърли топа.
После се почувства като пълно лайно, задето се ядоса на Тими, че е умрял и така му е създал неудобства. Беше объркан, защото не знаеше какво да прави — стоеше тук и трябваше някак си да излезе, а вече имаше и трупове, за които сигурно трябваше да се направи нещо.