— Хей, Абел! — провикна се някой навън. — По-добре ела и виж това. Някой е претрепал Танкера.
Смедс пусна ръката на Тими, извади трескаво ножа от мъртвеца — дали не бе магьосник? — и застана зад рамката на вратата. Някой изкрещя:
— Чу ли ме, Абел?
Стъпки затопуркаха надолу по стълбището — туп-туп-туп.
— Май здравата сме го загазили. Някой е намушкал Танкера… какво става тук, мамка му?
Мъжът се спря точно до вратата.
Смедс изскочи и заби ножа там, където според него бяха гърдите… и откри, че мощният глас принадлежеше на най-дребния главорез. Превърна замаха в ъперкът, заби ножа право под брадичката на мъжа — не го приплъзна, а го забучи с всичката сила на паниката в мозъка му.
В мига на прозрение той не бе погледнал другите двама в очите. Богове! Страшно беше. Отскочи назад, спъна се в Абел и Тими и падна по гръб, а жертвата му се строполи по очи.
Преди Смедс да успее да се изправи, някакъв човек се провикна надолу — питаше нещо. Той бръкна да извади ножа си. Мъжът продължаваше да мърда, единият му крак пулсираше бавно. За миг се сети за куче, което опитва да се чеше. Смахната работа.
Проклетият нож се бе вклинил в костта. Не искаше да излезе. Опипа наоколо за друго оръжие, а гласът отгоре зададе още няколко въпроса. Смедс успя да намери само ножа на мъртвеца, който той извади от ножницата с някакъв суеверен ужас.
Отново се облегна на стената зад вратата и зачака. Чакаше ли чакаше.
Постепенно гърчовете утихнаха. Нервите се поуспокоиха. Той осъзна, че последната му жертва се вижда от стълбището.
Изчака още.
Трябваше да предприеме нещо. Колкото повече се мотаеше тук, толкова повече време имаше нещо да се обърка.
Мускулите му не искаха да се помръднат. Ужасът от последствията на всеки негов ход го вцепеняваше напълно.
Но все пак най-накрая успя да се замъкне достатъчно далеч, че да надникне през входа.
Светлината на утрото огряваше стълбището. Не се виждаше нищо страшно. Той накара краката си да се раздвижат. На първия етаж не го чакаха никакви неприятности. От входа се различаваха единствено разруха, градски руини, сред които нямаше жива душа. Искаше да побегне и да тича чак до „Череп с кръстосани кости“.
Напъна се и направи нужното — извлече трупа от улицата в мазето, където вероятността да го открият скоро не изглеждаше голяма. После тръгна към къщи. Но не тичаше, макар краката му да настояваха, че трябва да се изпънат и да хукнат.
XLVI
Кацнахме във Веслоград посред нощ, но не намерихме Глезанка и другите чак до пладне на следващия ден, а и тогава успяхме да ги открием само защото Боманц беше с нас и ги подуши. Не бяха там, където би трябвало да бъдат. Междувременно се натъкнах на двама, които познавах от времето, когато двамата с Гарвана бяхме отседнали във Веслоград, и те искаха да приказваме, да приказваме, да приказваме…
Нищо друго не им оставаше на тукашните хора.
— Работата не ми изглежда добре — заяви Гарвана, докато се мотаехме по улицата и следвахме магьосническия нос на Боманц. — Всички тия хора, наблъскани тук, няма никакъв шанс да се измъкнеш, хранителните запаси сигурно са на привършване, нищо чудно всеки момент да избухне чума. Мястото е назряло. Ако беше разгарът на лятото, когато горещината изяжда толерантността на всеки, градът вече да го няма. Знаеш ли нещо за тези близначки?
Не говореше на мен. Става ли въпрос за магьосници и магии, аз бъкел не разбирам, освен дето не искам да им се пречкам.
— Никога не съм ги чувал — отвърна Боманц. — Но това не значи нищо. Господарката си отглеждаше богата реколта.
— Как мислиш, че можеш да се защитиш от тях?
— Нямам намерение да го науча.
Забелязах бяла роза, нарисувана на една врата.
— Погледнете там.
Те го сториха. И други хора я гледаха, като се опитваха да се прикрият.
— Този проклет кретен, Мълчаливия — ревна Гарвана. — Придумал я е да свърши някоя глупост.
— Ти кого се опитваш да лъжеш? — попитах. — Кога ли някой изобщо е успял да придума Глезанка да направи нещо, което тя не иска?
Той взе да мрънка и продължи по пътя си.
Точно тогава носът на Боманц надуши скривалището им и след размяна на пароли влязохме в мазето, където Глезанка се съвещаваше с банда останки от разгара на Бунта във Веслоград. Нещо ми се видяха съмнителни.