Гарвана изсумтя. Явно също не беше впечатлен. Той докладва за най-важните неща от посещението ни в Могилните земи. Това не отне и минута, дори на езика на знаците. После Глезанка ни описа положението във Веслоград — което отне много повече от минута.
Гарвана искаше да узнае какви ги върши тя, та изографисва бели рози из целия град. Тя отрече да ги е рисувала. Всъщност каза, че никой, свързан по някакъв начин с движението, не признава да го е извършил. Тъй като подобни рози допреди пристигането й липсваха, според нея някой я бе разпознал на улицата и се опитваше да предизвика някакви вълнения.
Нямаше ни трошица доказателство. На мен не ми изглеждаше много вероятно. Всеки, който я познаеше и не се числеше лично предан на каузата, би понечил да я изнудва за наградата, обявена за главата й, поне така смятах аз. Тя би му платила добра цена, Мълчаливия щеше да добави прилична сума и дори братята Торква биха дали някоя пара, която дълго време да ти държи устата затворена.
И Гарвана мислеше по същия начин, но не смяташе да спори с Глезанка, затова попита има ли някакъв напредък в търсенето на сребърния клин.
— Никакъв — отвърна тя със знаци. — Много бяхме заети с обикаляне из старите земи, вече кръстосвани от други ловци, и докато дишахме праха им, не открихме нищо. Междувременно нашите малки съюзници активно следяха другите ловци, които нашите братя по движение ни посочваха.
Боманц искаше имена. Получи ги. Дълга върволица.
— Познаваш ли някого от тях? — попита Гарвана.
— Не. Но те нямаше как да се свържат с мен. Любопитното е, че Кулата не обръща никакво внимание. Това нещо привлича тук всичките долнопробни магьосници, врачки и баячки, притежаващи поне малко амбиция. Тези, близначките, съвсем ясно се целят тъкмо в онова, което човек би очаквал от вещери като тях, когато им се отвори подобна възможност. Такива новини се разпространяват по-бързо от трипера. Сигурно е стигнало до Кулата. Защо не е пристигнал някой от истинската тежка артилерия да виси на главите на тези двете?
— Защото те нямат вятърни китове, които да ги докарат, а летящите им килимчета се опърпаха, ако си спомняш.
— Имат и други ресурси.
Беше безсмислено да си блъскаме главите, защото отговор така и нямаше да получим.
Гарвана искаше да разбере как другите се опитват да намерят клина. Смяташе, че може би проблемът е в това, че ловците го преследваха от погрешна посока.
Глезанка заговори със знаци:
— Паяжината и Воала на няколко пъти са търсили директно. Освен това те провокират и наблюдават другите ловци, които са се съсредоточили върху намирането на мъжете, откраднали клина и донесли го във Веслоград.
— Но откъде да знаем, че това проклето нещо изобщо е тук? — попитах.
— Усеща се като лоша миризма — рече Боманц.
— Но можеш ли да кажеш къде е?
— Съвсем смътно. Точно в момента според мен е някъде на север от нас. Но не успявам да стесня обсега повече от около сто и трийсет градуса на дъгата. — Той вдигна ръце, за да ми покаже какво има предвид. — В природата на това нещо е да засилва максимално злото около себе си. Ако можеше лесно да бъде подушено, за играта на хаоса нямаше да останат много шансове. То не е разумно, ала откликва и отговаря на мрачните чувства и стремежи около него. Един от начините да открием хората, донесли го от Могилните земи, би могъл да е да търсим онези, които не са били в града по време на съответния период от време и които са демонстрирали смяна на модела на поведение. Най-вече дразнеща склонност да се поддават на слабостите, които винаги са притежавали.
Глезанка бе научила това от Мълчаливия. Тя заговори със знаци:
— Този метод е изпробван. Безуспешно. Нападението на Хромия уби толкова много хора и дотолкова обърка останалите, че не може да се събере необходимата информация.
— Все трябва да има начин — заяде се Гарвана.
Един от местните се обади:
— Воала и Паяжината вече са го измислили. Привличаш толкова много от лошите към клина, че крадците трябва да изпаднат в паника и да сторят нещо, с което да се издадат. Рано или късно.
— Тъпо — заключи Гарвана и се ухили доволно. — Остава им само да хванат няколко свободни краища, ако се намерят такива, и да си седят на задниците.
— Тъкмо това правят. А ние мислим. — Мъжът заразказва за някаква много страшна болест, наречена „черната ръка“, която била проследена до лекар, който хладнокръвно бил намушкан с нож, след като близначките затворили града. Дебатите продължавали, ала мнозина мислели, че черната ръка е започнала, когато някой случайно е докоснал клина и после, когато отишъл при лекаря за помощ, го е заразил. Той пък я прехвърлил на клиентите си, а те — на други хора, докато накрая войниците не ги изловили, за да не сеят повече зараза.