— Близначките се придържат към тази теория. Имаме свидетели на убийството на лекаря. Били са двама. Досега самоличността им не е установена и дори липсва добро описание.
Местният продължи да приказва за теории и за това, че никой, болен от черна ръка, нямал общо със заграбването на клина. Близначките веднага проверили. Значи имаше някакъв тип, когото може би докторът е излекувал, и тъкмо по тази линия работеха много от ловците.
— Може би — казах. — Ами ако приятелите му са били достатъчно умни, че да го закопаят?
Като че за това никой не се бе досетил. Свестните хора обикновено мислят, че всички са читави.
— Ами тия рози? — попитах. — Щом не са твоите хора, тогава кой ги рисува? И защо?
— Очевидно е за отвличане на вниманието — рече Гарвана. — Ако успеем да хванем този, който го прави, може и да си починем.
Местният говорител се обади:
— Върви да учиш баба си да смуче яйца, мъжки. Изкарали сме всички наши хора на улиците да успокояват хората и да ги разпитват. Довечера до един ще наблюдават местата, където има вероятност да се появи рисунката. Видим ли някой, още преди да е мигнал, вече ще е тук и ще отговаря на въпроси.
Седнах малко по-настрани и се приготвих да дремна.
— Хайде на бас, че на нищо няма да се натъкнат!
XLVII
Уморява ли се глината? А пръстта? Не. Глиненият човек препускаше на север, час след час и миля след миля, денем и нощем, спираше рядко, и то само за да освежи слоя смазка, който се поддържаше сам, съхраняваше влагата и запазваше глината гъвкава.
Милите отминаваха. Труповете на опустошените градове оставаха назад. Изгряваха и залязваха слънца. Той прекоси южната граница на северната империя. Беше утро.
Не бе стигнал далеч, когато разбра, че го преследва имперска кавалерия. Забави ход. Те също. Той спря. Те се оттеглиха под прикритие и зачакаха.
Как? От кого? Колко дълго? Какво ли го причакваше, специално приготвено за него?
Той затича отново, ала по-бавно. Сетивата му бяха нащрек.
Кавалерията яздеше на смени — никой отряд не яздеше по-дълго от пет мили, преди да ги сменят. Ако се обърнеше насреща им, те се оттегляха. Когато той тичаше по пътя, те се приближаваха бавно, сякаш предпазливо изпитваха могъществото му. Той подозираше, че искат той да започне да ги преследва. Той отказваше и следваше пътя. С времето ускори ход.
Една тънка мисъл му се противопостави.
След време и ходът на ездачите се ускори, сякаш се готвеха за атака…
Вниманието му така бе впримчено в това, че той едва не пропусна да забележи лекото изменение на цвета и незабележимото хлътване на пътя пред себе си. Но все пак успя да го долови. Вълча яма. Той се метна напред в чудовищен скок.
Във въздуха полетяха копия. Няколко го улучиха, удариха го и той разбра, че е покорен. Стрелите на конниците засвистяха около него, преди да успее да възстанови равновесие. Кавалерията отляво бе станала твърде дръзка. Той се обърна към тях, готов да ги посрещне със смърт.
Петстотинфунтов камък профуча край дясното му рамо — толкова близо, че забърса защитната смазка. Той подскочи и се завъртя. Ако го беше улучил… Не усещаше присъствие, върху което да изсипе гнева си. Завъртя се отново. Кавалерията се отдалечаваше в галоп — възмездието вече не можеше да я стигне.
Той извади стрелите от тялото си и огледа областта. Яма нямаше. Само нейно подобие с подложена дъска, умело скрита под праха там, където би попаднал кракът му, ако прескочеше ямата. Дори и камъкът бе хвърлен от машина, задействана от разстояние, и късметът го бе извел една крачка встрани от огневата линия.
Първият капан. Следващият беше мост над една малка тинеста рекичка. Под него бяха закрепени бурета със суров нефт, готови да се отворят и подпалят, когато той стъпеше на мостчето.
Този път войската, която отвличаше вниманието му, го очакваше на върха на един хълм отвъд реката. Леки машини изстрелваха по него снаряди, докато той използваше силата си, за да повреди механизма, предназначен да отвори буретата и да подпали пожара.