Петфунтов камък го удари по гърдите и го запрати назад. Той скочи разярено и се спусна към мъчителите си.
Поддържана от някаква си тънка пръчка, средната част на моста се срути под тежестта му. Падащите греди премазаха буретата с нефт. Ято огнени снаряди се издигна във въздуха, преди той да падне във водата.
Два пъти го бяха направили на глупак.
Нямаше да доживеят третия опит.
Изскочи от водата кипнал, изкатери се по брега под горящия мост, с рев, право към подновения обстрел със снаряди…
Спъна се в нещо. Огромна мрежа изхвърча към него и го покри. Въжетата й бяха яки като стомана, но изплетени от някакво лепкаво гъвкаво вещество, подобно на паяжина. Колкото повече се съпротивляваше, толкова повече се оплиташе. А нещо непрекъснато стягаше мрежата и го теглеше към водата. Там, под повърхността, щеше да му е много трудно да произнася заклинания.
Идеята за възможността да бъде надвит от по-низши същества го прониза като ледено острие. Беше се изправил срещу нещо, което не можеше да победи с груба сила.
Полъхът на страх — съществуването на който той не можеше да признае дори пред себе си — скова гнева му, накара го да се замисли, да избере подходящо действие.
Опита няколко магии. Втората отвори дупка в мрежата точно когато го издърпаха под водата.
Излезе от реката предпазливо, съсредоточено и успя да избегне капан, зареден с нож, който можеше да го разсече на две. Временно в безопасност, той направи равносметка. Пораженията по него бяха минимални. Но десетина такива сблъсъка можеха да доведат до осакатяване.
Каква беше стратегията им? Да го омаломощят? Вероятно, макар че всеки етап, с всеки капан, бе достатъчно зловреден.
Той продължи нататък много по-внимателно, обуздал здраво емоциите и лудостта си. Отмъщението можеше да изчака, докато постигне много по-важния триумф на север. След като веднъж завладееше крайъгълния камък на силата, той можеше да си отмъсти хиляда пъти на света за неговите жестокости и унижения.
Имаше и още капани. Някои бяха смъртоносни, хитроумни. Не успя да ги избегне невредим, макар и да се държеше нащрек. Враговете му не разчитаха на магия. Те предпочитаха механизмите и психологическите маневри, които за него представляваха по-голяма трудност.
Нито веднъж не видя друг човек освен отбягващите го конници. Откри портата на големия пристанищен град Берил да зее, а улиците му бяха пусти. Нищо не помръдваше освен листата на дърветата и боклуците, размятани от вятъра откъм морето. Огнищата чернееха изстинали и дори и плъховете бяха избягали. Ни гълъб, ни лястовица не летеше из въздуха.
Мърморенето на вятъра приличаше на леден гробовен шепот. Сред тази разруха дори и той можеше да се почувства самотен и паднал духом.
В пристанището нямаше кораби, нито пък гемии на кея. Дори и рибарски лодки не се виждаха. Размазаният от маранята силует на самотен черен кораб се рееше в светлината над пристанището нейде далеч в морето. Това означаваше нещо. Нямаше да му позволят да прекоси морето. Бе убеден, че който и път да избере, за да обиколи крайбрежието, ще открие бреговете оголени от лодки.
Замисли се дали да не опита с плуване. Но онзи черен кораб може би това и чакаше. Тялото му беше толкова масивно, че цялата му енергия би отивала, за да се крепи на повърхността. Щеше да е уязвим.
Нещо повече, солената вода би се просмукала през защитните му заклинания, загризвайки смазката, а после и глината…
Така че почти не му оставаше избор. Трябваше да направи онова, което те искаха от него, и да заобиколи. Представи си картата, избра онзи път, който му се струваше най-къс, и побягна на изток.
Конниците го следваха през остатъка от деня. Призори те бяха си отишли. След няколко часа се почувства достатъчно уверен да ускори крачка. Проклети да са. Той щеше да направи желаното от тях и въпреки това да ги погуби.
Милите се нижеха както преди той да влезе в империята.
Докато тичаше, Хромия размишляваше каква ли е скритата цел да го натирят по този продължителен маршрут. За нищо на света не можеше да го проумее.
XLVIII
Веднага щом се почувства отпочинал, Смедс намери Дъртия рибок. Докато разказване, Рибока го слушаше съсредоточено, с присвити очи.
— Не мислех, че си способен на това, Смедс.
— И аз. През цялото време се посирах от страх.
— Но си мислил и си направил каквото трябва. Това е добре. Според теб ще познаеш ли онзи, който се е измъкнал, ако го видиш пак?