— Не знам. Беше тъмно, а аз така и не успях да го огледам добре.
— По-късно ще се тревожим за него. Онова, което трябва да сторим сега, е да се отървем от труповете. Къде е Тули?
— Кой го знае? Сигурно спи. Защо просто не ги оставим там, където са? Не е като да са навънка, та някой да се спъне в тях.
— Защото някой освен мен и теб знае къде са и може да каже другиму, а той да отиде да огледа и да разпознае Тими Локан като тип, който се е мотал с теб, мен и Тули. Схващаш ли?
— Схващам. — Освен това Рибока може би искаше да ги види, за да се увери, че Тими си е отишъл точно както го казва Смедс. Смедс беше роднина на Тули Стал, а Рибока вече свикна никога да не приема на доверие казаното от онзи Стал.
— Върви да вземеш Тули и да тръгваме.
Смедс пристъпи в „Череп с кръстосани кости“ и на влизане кимна на капрала от Нощната стража. Ханджията, на когото те не бяха от особена полза, го изгледа навъсено от другия край на общата стая. Смедс трябваше да мине покрай него. Мъжът попита:
— Момчета, ще си плащате ли за стаята? Закъснявате вече с два дни.
— Тули трябваше да се погрижи за това. Негов ред е.
— Изненада, приятел. Не го е сторил. А освен това и вересиите му за бира доста са се понатрупали. След ден-два ще го спомена на вашия приятел капрала. — Той се ухили злобно. Нищо не би го зарадвало така, както да ги изпрати на каторга.
Смедс го загледа в очите, докато онзи трепна, а после му подхвърли монета.
— Ето ти за наема. Ще кажа на Тули да си изплати вересиите.
Тули не спеше. Сигурно беше чул част от разговора. Преструваше се. Смедс го подкани:
— Хайде, че имаме работа да вършим. — Тули не помръдна и той додаде: — Броя до пет, а после ще ти строша ребрата с ритници.
Тули се надигна.
— Мамка му, Смедс. С всеки ден все повече заприличваш на оня гадняр Рибока. Какво е толкова важно, че ме изкарваш от леглото?
— На улицата. — Искаше да каже, че няма да говори, тъй като някой може да го чуе. — На излизане имаш ли възможност да си платиш на собственика дължимото. Почва да се изнервя. Разправя, че щял да те спомене на капрала.
Тули трепна.
— Мамка му, гадта му с гад! Смедс, става ли да ми поемеш сметките засега? Ще ти върна парите веднага щом се измъкна и бръкна в запаса.
Смедс го огледа.
— Добре. Ще те чакаме навън. Не се помайвай. — Той излезе, подхвърли една тежка монета на собственика, докато го подминаваше, с думите „Повече на вересия не му давай“ и излезе на улицата, където го чакаше Рибока. — Когато пристигнахме в града, си мислех, че моят дял от парите ще ме изкара доста сносно за четири-пет години. А ти?
— По-полека. Стар човек съм, много не ми трябва. Какво става?
— Тули. Мислиш ли, че дори прахосник като него би могъл вече да е похарчил целия си дял?
— Я ми разкажи.
— Тули ми иска заеми. Първите един-два пъти ми ги върна, но последните три — не. Току-що разбрах, че изобщо не си е направил труда да плати наема и е натрупал вересии за бира.
— Така ли? — Рибока за миг придоби ужасно злобен вид. — Трябва да свърша една работа. Когато дойде, вие тръгвайте към мястото. Ще ви настигна, преди да стигнете там. — И той се отдалечи.
Минута по-късно се домъкна Тули.
— Готово, тук съм. Какво е чак толкова важно, да му се не види? Къде са Рибока и Тими?
— Рибока си има работа. — Смедс мислеше, че знае за какво става въпрос. — Ще ни настигне. Тими е мъртъв. Ще го погребем.
Тули се вторачи в него ошашавено. Не гледаше къде стъпва.
— Нещо ме баламосваш.
— Не, не те баламосвам. — Смедс му разказа за станалото малко по малко там, където никой не можеше да го чуе. На улицата имаше много хора, които обикаляха насам-натам неуморно и безцелно. Във въздуха се усещаше напрежение. Смедс реши, че сиводрешковците няма да удържат още дълго капака затворен. Още малко търпение, още малко грижи и щяха да отвеят обсадата.
Попаднеха ли на място, където нямаше сиви, хората си шушнеха за бели рози, подхранваха слуха, че самата Тя е дошла във Веслоград и само чака нужната поличба, за да поведе метежа.
Сивите имаха шпиони навсякъде и Смедс го знаеше. Паяжината и Воала сигурно бяха чули какво се шепне час след като някой го е споменал за първи път. Щеше да им се наложи да предприемат нещо, колкото и абсурдни да бяха слуховете. Иначе някой можеше да изтълкува нещо като знак и да издигне факлата на бунта.