Рибока го прекъсна, преди да почне да оправдава идиотските си постъпки. Смедс знаеше какво предстои. Както и че ако Тули продължи да говори, ще извърти нещата така, все едно за всичко са виновни те двамата.
— Колко още дължиш, Тули? — попита той.
Отново онзи намек за хитрост. Тули знаеше, че те ще го отърват.
— Истината! — кресна Рибока. — Да, ще ти покрием дълговете. Но един от нас ще е с теб, за да види как се разплащаш. А после няма да получиш и петак. И ще върнеш всичко до последния грош, и то с лихва.
— Не може да се отнасяте с мен така!
— Ако не искаш да се държат с теб като със задник, не бъди задник.
— Като глезено хлапе си… — додаде Смедс.
Рибока продължи:
— И много по-зле ще се отнесем с теб, ако пак се издъниш. Хайде. Да се залавяме за работа.
В гласа на Рибока имаше заплаха, която накара Тули да се свие. Той се обърна умолително към Смедс. Смедс му каза:
— Няма да се оставя да ме убият, само защото ти не разбираш защо трябва да се държиш отговорно. Хващай Тими за краката и ми помогни да го качим горе. И се сети за неговия хал следващия път, когато те прихванат и решиш да вършиш нещо. Каквото и ще да е.
Тули погледна Тими.
— Не мога.
— Можеш и още как. Само се сети какво ще стане, ако го намери някой друг и си спомни кой е той и с кого се е движил. Грабвай го!
Качиха труповете горе, а после изчакаха да се стъмни. Рибока знаеше едно място недалеч, което бе идеално за целта, някакво долче, което като завали, се превръщало на блато и гъмжало от зарази. Имперските строители го използваха за заравяне на отпадъци. Един ден труповете щяха да лежат на петдесет стъпки под новите улици.
Първи, разбира се, изнесоха Тими. Той представляваше най-голяма заплаха. След това — мъжът, който разпитваше Тими, после главорезите, като дребосъкът остана последен. Тули и Смедс мъкнеха, а Рибока кръжеше наоколо и се оглеждаше за сивчовци и за случайни свидетели.
Всичко мина прекрасно. Чак до изнасянето на последния.
— Някой идва — прошепна Рибока. — По-живо. Аз ще им отвлека вниманието, ако ни забележат.
XLIX
Другарите по нещастие забавляваха Псето Жабоубиец — толкова се стараеха да изразходват силите си докрай, докато копаеха, ала така неохотно вършеха онова, което трябваше, за да поддържат силата си. След четири дни мъчителен глад то уби най-слабия. Нахрани се и остави остатъците за другите. Не им отне много време да преодолеят резервите и отвращението си. И това им вдъхна решителност. Никой не искаше да бъде следващото ястие в менюто.
Но копаенето отне още цели осем дни.
Единствено самото чудовище излезе изпод земята. Но така щеше да бъде и ако копаенето бе отнело само час.
Той избяга от мрака под земята в тъмнината на нощта. Нямаше проблем да надуши следата. От часа на вероломната постъпка на Хромия не бе капнала нито капка дъжд. Ха! Пак беше тръгнал на север!
То заподтичва. Щом се поразкърши, започна да прави все по-големи и по-големи скокове и накрая препусна във вълчи галоп, с който на всеки час оставяше подире си дузина левги. И не спря, докато не прекоси границите на империята и не стигна до мястото, където Хромия се бе натъкнал на сериозна пречка. Спря. Дебна и души, докато не разбра какво се е случило.
Не бяха посрещнали Хромия със сълзи на радост.
То улови нещо във вятъра, огледа се и забеляза далечен черен конник, въоръжен с пламтящо копие. Конникът метна огненото острие на север.
Озадачено, Псето Жабоубиец продължи по пътя си.
Стигна до друго място, където Хромия е имал трудности. И отново видя черен конник с огнено копие, който го метна на север.
Още едно повторение и чудовището разбра, че го насърчават да настигне Хромия, отвеждат го до неминуемия сблъсък. И те следят прокълнатия, откакто бе поел на север.
Какво можеше да направи, когато го настигне? Нямаше как да се мери с този син на сенките.
Пред портата на Берил стоеше черен конник. Той метна пламтящото си копие на изток. Псето Жабоубиец зави нататък и бързо надуши дирята.
Така значи. Древната гибел бе принудена да заобиколи по дългия път, покрай морето. То продължаваше да тича и да наваксва по две мили с всеки три пробягани. Преплува река Бигот и Хикладите и препусна през седемдесетте сребристи мили безжизнена, равна като огледало солна пустиня, наречена Рани Пур. Тичаше сред безбройните погребални могили на Барбара, докато стигне забравените пътища на Лаба Ларада. Заобиколи обитаваните от призраци руини на Хун, покрай пирамидите на Кач, които все още пазеха като стража на Каньоните на немъртвите. Предпазливо зави покрай останките на града-храм Марша Разрушителката, където въздухът все така трептеше от виковете на принесените в жертва, чиито сърца били изтръгвани на олтарите на надменната, презрителна богиня.