Когато Рибока се върна, Смедс вече бъхтеше третата кесия. Белокосият изсумтя:
— Явно не е като да не можеш да свършиш свястна работа, когато поискаш. — Той клекна и взе гърнето. — Добре. Тази кесия е достатъчна.
После накъса най-старата риза на Смедс на повои за краката му и ги напълни с влажни смачкани листа. Хладно пощипване започна да успокоява болката.
Рибока накара и останалите да си наложат стъпалата. Пови и своите.
Смедс седеше, облегнат на дънера и разтревожен. Чувстваше, че не е нито толкова закоравял, нито толкова лош, че да убие стареца.
— Там все още живеят към шейсет-осемдесет души — рече Тули. — Повечето са войници. Но ги чухме да разправят, че след два-три дни голяма тумба тръгвала на път. Ако поизчакаме, нищо няма да ни стане. Можем да приключим с разузнаването.
Поеха на разузнаване из Могилните земи след залез-слънце, на светлината на младата луна. Селището бе тъмно и смълчано. Моментът изглеждаше подходящ за обиколка из откритата местност.
Четиримата се движеха в свободна редица и почти се губеха един друг от поглед. Тули водеше към тяхната цел. По преценката на Смедс това не беше и дърво като дърво. Приличаше на тополова фиданка с дебел ствол и сребърна кора, висока към петнайсет стъпки. Нищо забележително не виждаше в нея. Че откъде бе дошла тая слава?
Застана на едно място така, че погледът му да е под необходимия ъгъл, и забеляза как лунната светлина блещука по среброто. Беше истинско! И веднага след това започна да чувства пулсиращата му тъмна сила — все едно то изобщо не беше от метал, а ледена висулка от чиста омраза.
Той потръпна и с усилие извърна очи.
Беше истинско. Богатството ги чакаше. Стига да можеха да го вземат.
Забърза напред. Дълъг, невисок, каменист рид препречи пътя му. Странна работа, отде ли се е взел — но по никакъв начин не го свърза с дракона, дето уж глътнал печално известния магьосник Боманц, преди самият той да бъде убит. Де да имаше повече светлина, щеше да види какво изравят ръцете и краката му изпод прикритието на земята…
Почти беше стигнал до върха му, когато чу звука. Приличаше на животинско сумтене. А изпод него се долавяше и друго, сякаш нещо рови земята. Огледа се за останалите. Не виждаше никого освен Тули, втренчен в дървото на около десетина крачки от него. То наистина изглеждаше странно. Връхчетата на листата му блещукаха със слаба синкава призрачна светлина.
Може би изгряващата луна създаваше тази илюзия.
Стигна до по-твърда опора, изправи се и отново погледна дървото. Определено там ставаше нещо странно. Сега то светеше цялото.
Погледна напред и сърцето му замря.
Нещо го наблюдаваше втренчено само от някакви си петдесетина крачки. Главата му изглеждаше голяма колкото бъчва. Очите и зъбите му лъщяха на светлината, излъчвана от дървото. Особено зъбите. Никога не беше виждал толкова много и така остри. Нито пък толкова големи.
То тръгна към него.
Краката му не помръдваха.
Той се огледа като обезумял и видя Тули и Тими в стремглав бяг да се отдалечават от дървото.
Погледна отново напред, тъкмо когато звярът скочи във въздуха с паст, зейнала, за да му отхапе главата. Метна се назад. Звярът се хвърли към него… и тогава от дървото изхвърча синя светкавица и го запрати надалеч, както човешка длан смачква летяща муха.
Смедс рухна на земята, но това не го забави нито крачка. Той си плю на петите и търти да бяга, без да се оглежда.
— И аз го видях — рече Дъртия рибок и затапи Тули, който се мъчеше да изкара, че на Смедс му се привиждали разни страхотии. — Голямо колкото къща, както каза той. Приличаше на трикрако куче великан. Дървото прати светкавица по него и то избяга.
— Трикрако куче? Хайде стига. И какво правеше то?
— Опитваше се да изрови нещо — рече Смедс. — Душеше и дращеше по земята също като куче, когато изравя кокал.
— Дяволите да го вземат! Усложнения! Защо вечно трябва да има усложнения? Със сигурност това значи, че тази работа ще отнеме повече време, отколкото си мислех. Обаче нямаме и ден за губене. Рано или късно и на някой друг ще му хрумне същата идея.
— От бързане полза няма — обади се Рибока. — Карай по-полека, свърши си работата както трябва. Ако искаш да доживееш до времето, когато ще се радваш на богатствата си, де.
Тули изсумтя. Никой и дума не обели за отказване — дори и Смедс, който бе усетил дъха на страшилището в лицето си.