Дирята с всеки час ставаше все по-топла.
Стигна до провинция Карсус, отвъд предните постове на империята, където наемници от племената Орейн пазеха границата от грабителските набези на своите по-вярно и свирепо от имперските легиони. Черен конник, въоръжен с огнено копие, го наблюдаваше как тича през равнината Дано-Пата, където сто армии се бяха сбили за правото на преминаване на север, или на юг, или на изток, и където според някои легенди щяла да се състои Последната битка на времето между Светлината и Мрака.
Нататък се простираха планините Синджиан и в техните сурови проломи той откри доказателства, че Хромия отново е бил измъчван и забавян, и отново бе избегнал на косъм коварните капани.
Дирята бе плътна и гореща, с лек дъх на новоизкопани гробове.
Стигна на върха на едно възвишение над теснините Ангина, където сладките води се стичаха от езерата Кирил, за да се смесят със солените води на Морето на Страданията. Целта му не беше далеч от най-тясната част на седловината, която мореплавателите наричаха Портата на ада, а пътуващите по суша назоваваха като Райския мост.
Там, долу, заседаваше адът.
Хромия бе на южния бряг и искаше да премине на другия. Но на северния някой се противеше.
Псето Жабоубиец легна по корем, отпусна брадичка върху предните си лапи и се загледа. Не беше тук мястото да се покаже. Може би в Кулата, ако Хромия свърнеше на запад и там потърсеше отмъщение.
Сякаш усетили пристигането му, онези, които удържаха северния бряг, спряха да работят и се изсипаха навън. Хромия замята подире им бляскави мръсни закани. Но те бяха твърде далеч, за да успее да им навреди.
Хромия прекоси на мига. И веднага се натъкна на капани. Псето Жабоубиец реши, че ще рискува с по-трудния преход. По тъмно.
Вече нямаше нужда да бърза. Плячката стоеше пред очите му. Имаше възможност да протака.
Можеше да го изпревари и да го издебне в засада. Или пък да следи враговете на своя неприятел, за да разбере каква игра играят.
L
Късметът ни споходи. Гарвана се дотътри при мен — четях една книга, която бях взел назаем от собственика на мястото, където бяхме отседнали.
— Излезе ни късмета. Хайде, Чудак.
Оставих книгата и се изправих.
— Какво става?
— Ще ти обясня по пътя. — Той пъхна глава в съседната стая и почна да вика Глезанка, докато дойде един от братята Торква.
Излязохме на улицата. Той заговори:
— Един от онези дребосъци от Равнината е надушил нещо. Дочул как някакъв разправял на приятелите си за случка, в която е почти сигурно, че са участвали крадците на клина.
— По-полека — казах му. — Предизвикваш интерес у войниците. — Така си и беше. Толкова бе нетърпелив да се залови за тази първа задача, възложена от Глезанка. — И какво е казал онзи?
— Той и още двама били наети да хванат един и после да помогнат при разпита му. Така и сторили. Но дошъл някакъв мъж и провалил работата. Този тип бил единственият, който успял да се измъкне. Ще го притиснем и ще го накараме да ни разходи из приключенията си.
Така.
Може би той щеше да е най-добрият водач, който можехме да си хванем, но идеята не ми изглеждаше чак толкова велика.
— Щом тоя разправя наляво и надясно какво му се е случило, ще трябва да се редим на опашка, за да си поговорим с него.
— Ние го чухме първи. Почти пряко. Водим пред глутницата. Но тъкмо затова бързам.
Забелязах, че той почти не куца.
— Хълбокът ти най-накрая е почнал да оздравява?
— Ами с всичкото това седене и чакане, какво друго му остава, освен да оздравява?
— Като каза, та се сетих — днес следобед излязох да пия една бира и чух да разправят, че край Южната порта пламнала холера.
Повървяхме мълчаливо. После единият от братята Торква — все още не знаех истинското малко име на нито един от тях — каза:
— Това ще е последната капка, нали? Избухне ли холерна епидемия, врящата тенджера ще прелее, няма начин.