Гарвана изсумтя.
Вероятно това не само представляваше най-добрата ни възможност, но и единствената. Може би трябваше да се възползваме от нея.
Отидохме в кръчма с тъпото име Раците. Гарвана се огледа.
— Ей го нашият човек. Точно там, където се очаква да бъде. — Гласът му бе станал твърд като яспис. Докато вървяхме, той се промени, превърна се в създание, подобно на Гарвана от времето, когато бе яздил с Черния отряд.
Нашият човек беше сам. И пиян. Днес Съдбата ни се усмихваше.
— Вие пийте по една бира и поглеждайте навън. Аз ще поговоря с него.
Така и направихме — и ние, и той. Не знам какво му каза, но изобщо не ми се удаде да върна черпенето на Торквата, като аз черпя второто питие. Гарвана стана. Нашият човек — също. След минута всички бяхме на улицата. Навън почти се беше стъмнило. Нашият нов приятел не си падаше много по учтивите разговори. Дори май не се радваше, че е с нас.
— Усмихнатия реши, че да получи петдесет обола, за да ни разведе, е много по-добре от другото — рече Гарвана.
Усмихнатия ни заведе на една улица.
— Тук гепихме онзи тип.
Докато вървяхме, Гарвана го бе разпитвал.
— И нищо ли не знаехте за него? Откъде е дошъл, накъде отива?
— Казах ти вече. Това го уредил този Абел и го възложил на Късия. Късия пък ни нае мен и Танкера да му помагаме, като трябваше да залови тоя едноръкия, дето трябваше да мине оттук. Късия може и да е знаел какво става, но аз — не.
— Удобно.
— Да. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че нас с Танкера ни задържаха, след като отведохме типа в мазето, само защото са смятали така и да не си тръгнем оттам, ако получат онова, което искат.
— Сигурно си прав. Подобни хора действат така.
— А вие не, така ли?
— Не и когато получим съдействие. Покажи ни това мазе.
Беше ми криво. Големият ни късмет май започваше да се превръща в злато менте. Хората, които можеха да отговорят на нашите въпроси, бяха опънали петалата.
Гарвана смяташе, че можем да научим нещо от огледа на труповете. Бях готов да се хвана на бас, че само ще ни се догади и толкова.
— Ама че запустял квартал, мамка му — изругах аз, докато отивахме нататък. — Колко още ще вървим?
— Една пряка, май…
— Спрете! — нареди Гарвана. — Тихо!
Ослушах се. Нищо не чух. Но виждах добре в тъмното. Отклоних леко поглед встрани и различих неколцина души. Трима носеха четвъртия. Отиваха някъде и бързаха много.
Казах на Гарвана. Той попита:
— Познаваш ли района?
— Много слабо.
— Опитай се да ги изпревариш. Щом носят труп, няма как да се придвижват бързо. Ще ги настигнем изотзад.
— Аз ще се чупя — заяви Усмихнатия.
— Ти ще дойдеш с нас и ще ни кажеш дали разпознаваш някого по лице — сряза го Гарвана.
Усмихнатия се разпсува.
Тръгнах. Смятах, че си губим времето, но реших да опитаме. След пет минути вече ще съм се загубил, а тях отдавна щеше да ги няма.
Изминах около триста крачки и се намерих на едно голо поле. Приличаше на мястото, където бяхме кацнали, но гледано от друга посока. На откритото не виждах никого. Като прецених, че те ми се падаха отляво, когато тръгнах, а аз бях вървял успоредно с тях, поех наляво, покрай фасадите на все още стърчащите развалини.
Нищо. Нищо. Нищо. Точно както очаквах. Къде бяха другите? Притесних се. Мина ми през ум да извикам, но се отказах. Не исках да изглеждам глупав.
Мислех си, че внимавам, но май само съм си мислел.
Някой се появи изневиделица и ме изрита в топките. Право в десетката. Болката избухна в цялото ми тяло. Наведох се и повърнах. Не ми пукаше от нищо на света.
Той ме удари по тила. Паднах и изрових едно камъче с брадичката си. Някой ме възседна и ме принуди да лежа по очи. В опит да се съпротивлявам разшавах два пръста. Той никак не се впечатли.
Изви едната ми ръка зад гърба ми, докато започна да ми се струва, че ще я счупи, а после прошепна в ухото ми:
— Не ща да ми се бъркаш в живота, момчето ми. Чуваш ли?
Не отговорих.
Той изви ръката ми още малко. Изкрещях — бях се размирисал по-бързо, отколкото очаквах.
— Чуваш ли ме, момче?
— Да.
— Само да съм те видял пак — теб или някое от приятелчетата ти, ще събират парчетата ви из цял Веслоград. Разбра ли ме?