— Да.
— Кажи на оная курва, че ако не си гледа работата, ще затъне в сиводрешковци чак до оная си работа. Слушаш ли ме?
— Да.
— Браво. — Той ме цапардоса още веднъж по главата. Не знам защо, може би понеже кратуната ми е толкова дебела, колкото ми разправяше моят старец, това така и не успя да ме прати в несвяст. Лежах безсилен, ала в съзнание, когато нападателят прокара острие на нож по лявата ми буза. После стана и си тръгна, а аз останах единствено с болката, гаденето и унижението.
След време се надигнах някак си на крака и тръгнах с олюляваща се походка да търся Гарвана. Не бяха ме пребивали така от малък. Раната гореше като адов огън, но не беше толкова тежка, колкото се боях.
Всъщност, като се замисля, ги намерих доста лесно. Отне ми само петнайсетина минути. Виждаше се малката светлинка на голям огън, горящ далеч на юг. По-късно разбрах, че така се отървавали от труповете на първите сто души, умрели от холера. Близначките сигурно бяха предусетили епидемията. Наредили на строителите да запазят всички строшени греди от разрушените сгради.
Гарвана намерих, като се спънах в него.
Беше в несвяст и имаше резка на бузата, също като моята.
Торквата лежеше на около десет стъпки от него и тъкмо започваше да мърда и да охка. И него го бяха порязали.
Както и Усмихнатия. Два пъти. Вторият разрез се намираше около педя под първия, минаваше от ухо до ухо и беше последната рана в живота му.
Бяха ни скроили номер, и то какъв.
Гарвана не бе получил бърз ритник, а як удар по главата. Докато му разказвахме, още му се виеше свят. Ръцете му трепереха силно, докато се опитваше да каже със знаци на Глезанка: „Според мен беше един човек. Изненада ни.“ Срамуваше се.
Не мисля, че съм го виждал досега толкова засрамен. Но пък да го излавят така.
Когато дойде моят ред, и мен ме беше срам, защото трябваше да повторя всяка дума, казана от мъжа. Боях се, че ще ми се наложи да обяснявам някои от тях.
Тя за стотен път ме изненада, като се оказа не толкова невежа, колкото очаквах.
Мълчаливия докосна бузата си и направи знак:
— Моста на Кралицата.
Глезанка кимна.
Аз трябваше да попитам.
— Когато се бихме с Нощната стража при Моста на Кралицата, те взеха в плен осемнайсет души — заобяснява той със знаци. — Белязаха всичките по лявата буза и ги пуснаха на свобода.
— И какво от това, по дяволите? Не може ли самите войници да са откраднали клина? Да не би точно затова да не успяват да го намерят? Да не би генералът да играе някаква нейна си игра? — Казах го със знаци. Когато прекараш дълго време с Глезанка, това ти става навик.
Няколко секунди тя ме гледа странно, после отвърна със знаци:
— Трябва да се махаме оттук. Войниците — не Нощната стража — ще дойдат всеки миг.
Чак тогава разбрах.
Някой е луд гений, магьосник на мисловната импровизация. В минутите, когато зависехме от милостта му, той бе измислил план, който можеше да запрати Веслоград във водовъртеж от хаос и насилие.
Беше ни пощадил само за да подкладе още по-голямо кръвопролитие.
Войниците на близначките щяха да ни заловят заради белезите и да отстранят заплахата Бяла роза. Щеше да се разчуе. Значителна част от населението щеше да предизвика безредици. Междувременно близначките мъчително биха изтръгнали от нас признания, като си намерят причина да заподозрат Нощната стража и нейния командир. Явно никак не ги обичаха, а и нямаше начин Нощната стража да се остави да арестуват техния генерал или дори да я разжалват.
Другите сиви полкове превъзхождаха числено Нощната стража, ала тя бе съставена от по-добри и по-издръжливи войници, които биха победили във всеки сблъсък, освен ако близначките не се намесеха пряко сами.
Зъл гений. Кой ли ще ти мисли за сребърния клин, докато се вихри всичко това?
Докато размишлявах, Глезанка раздаваше заповеди наляво и надясно. Изпрати всички дребни създания от Равнината на разузнаване — да видят кой е в квартала и да се огледат за войници. На братята Торква нареди да предупредят приятелите ни от Бунта. Боманц и Мълчаливия отзова на мястото, където ни нападнаха от засада, за да видят дали с техните дарби не биха могли да уловят нещо.
Погледна мен, после Гарвана, после пак мен — обмисляше кой да бъде водачът им.
Избра Гарвана.
Преди да успеят да ме изгледат сърдито — според мен Мълчаливия бе доволен, че няма да я остави насаме с Гарвана, — едно от създанията на Равнината дофуча да докладва, че районът е чист, ако не броим един престарял пияница, проснат на дървения тротоар на половин пряка от нас.