— Бива си ги парите. Но ако положението е такова, каквото казват — че Хромия щял да се върне — те ще станат много повече. Да го оставим да поотлежи един-два дни.
Смедс не се възпротиви, но си мислеше, че трябва да вземат каквото даваха, докато могат.
— Ако не мога да го намеря, ще те настигна.
Рибока изсумтя и се отдалечи.
Смедс започна обиколките си. На няколко пъти пресече пътя на Тули. Навсякъде, където отидеше, приказваха само за клина. Тули трябваше да е разбрал за наградата, но не се беше втурнал към Изгнание. Това изглеждаше добър знак. Само дето…
Само дето дузина независими граждани твърдяха, че щели да дадат повече пари от Изгнание. Една вещица на име Тибанк бе предложила сто и петдесет хиляди.
Смедс не вярваше на никого от тях, освен на Изгнание. Беше ги видял, когато ловът представляваше надпревара между крадци. Нямаше да се променят. Щяха да приказват за планини от оболи, но дойдеше ли време за разплата, тя щеше да е смърт.
Но Тули умееше да се самозаблуждава. Можеше да реши, че предлагат парите съвсем законно. Или пък да се залъже, че е способен да ги надхитри. Имаше неоправдано високо мнение за собствената си хитрост.
Скоро Смедс заключи, че маршрутът на движението на Тули подсказваше, че той търси някого. Най-вероятно някоя от онези прословути „кесии“. Той загуби всякакво уважение към братовчед си.
Свидетелствата предполагаха, че Тули не може да намери набелязаната жертва. Но не и Смедс. Той се зачуди дали Тули бе започнал да се изнервя, като знаеше, че щом разберат за изчезването му, те ще тръгнат да го издирват.
Най-вероятно.
Смедс го настигна, но положението не беше подходящо за сблъсъка, който той репетираше от часове.
Той вървеше по улицата, неестествено тиха дори и за времето след бунтове, и това го изнервяше, когато Тули изхвърча от една врата на стотина крачки пред него и прелетя през улицата. Още не беше се закрепил както трябва на четири крака, когато го обкръжиха войници в черно. Те му вързаха ръцете зад гърба, надянаха примка на шията му и го поведоха към центъра на града.
Войниците бяха шестима. Смедс се блещеше, вцепенен и виждаше края си. Какво да стори, по дяволите? Да извика Рибока? Но какво ли можеше да направи Рибока? Двама души нямаше как да устроят клопка на шестима войници посред бял ден.
Той заподтичва подире им. С всяка крачка все повече се убеждаваше какво трябва да се направи и сърцето му все повече се свиваше. Нищо, че Тули беше готов да го отпише.
Той се шмугна в една уличка и побягна — енергията започваше да клокочи във вените му. Тичаше по-бързо от необходимото, опитваше се да изтощи нарастващия страх с физическо напрежение.
Торбата го удряше по гърба. Също като половината население на Веслоград и той носеше къщата си на гърба. Трябваше някак си да се отърве от нея. Да я скрие на сигурно място. По-голямата част от плячката от Могилните земи се къташе вътре.
Натъкна се на купчина чакъл, скрита в дълбоките сенки. Наоколо нямаше никой. Припряно зарови торбата и затича към мястото, където искаше да пресрещне Тули и войниците.
Нямаше ги никакви. Сърцето му се сви. Дали не бяха решили да минат по някой по-заобиколен път?
Не. Показаха се. Просто много ги беше изпреварил.
Той прекоси улицата и се скри в тъмния вход на една алея. Щеше да се върне тичешком при торбата си по същия път, по който бе дошъл, промъквайки се в удобните сенки по маршрут, по който нямаше свидетели.
Чакането се проточи безкрайно. Имаше достатъчно време пак да го хване страх. Почти успя да се самоубеди да се вкочани.
После те се появиха — двама войници отпред, двамина — отзад, един водеше Тули за връвта на шията му, а друг го ръчкаше отзад, ако забави крачка. Ножът на Смедс се плъзна в ръката му. Беше същият нож, който взе от онзи мъж в мазето.
Той се метна напред и се затича с всички сили. Те имаха време колкото да се обърнат и да го видят как тича към тях. Очите на Тули се облещиха, когато видя как ножът опира в гърлото му.
Смедс преряза връвта, разблъска ги и само след миг отново бе скрит в сенките, стиснал нож, от който капеше роднинска кръв. Войниците се развикаха. Подире му затропаха крака.
Почти не реагира физически и емоционално. Мислите му се насочиха към преследването. Двама мъже, реши той. Твърде упорити копелета при това. Нямаше много преднина.