Не му се искаше да си има работа с тях, но май те нямаше да му оставят избор.
Познаваше района. Само на няколко крачки оттам бе скрил торбата — там, където уличката беше най-тъмна. Щеше да използва номера, който се опита да приложи лекарят. Ако го подминеха, щеше да се промъкне зад тях.
Не можеше да се начуди на себе си. Смедс Стал, уплашен, все още можеше да мисли.
Той се шмугна в цепнатината в една тухлена стена, вероятно наследство от гостуването на Хромия. Някой, явно използвал я за вход към сградата, я беше потегнал — крадец или незаконен заселник. Можеше да се провре през нея и да изчезне, но нещо го задържаше, и това не беше загрижеността за торбата.
Вдигна една счупена дъска и зачака.
След като стъпките му утихнаха, онези не продължиха със стремглавото преследване. Размениха си задъхани думи на непознат език. Смедс се напрегна. Ако се държаха един за друг…
Все още му оставаше изхода през сградата.
Единият войник се юрна и се спря на стотина крачки от Смедс, после подвикна на другия. Двамата започнаха да се приближават един срещу друг.
Онзи, който не беше тичал, стоеше много по-наблизо.
Той не забеляза отвора в стената, докато Смедс не провря ножа си навън. Издаде някакъв странен звук — на изненада, която се превърна в болка.
Когато мъжът се строполи, а другият се развика, Смедс се опита да извади ножа, ала той не излизаше. Пак ли, да му се не види!
Стъпки трополяха към него.
Той грабна дъската и замахна точно когато пристигна другият войник. Ударът запрати мъжа в стената. Смедс повтори. И пак, и пак — усещаше как костите хрущят, и най-сетне пребитият спря да хленчи.
Стоеше там запъхтян и не усещаше, че се е ухилил, докато не чу да идват още войници. Стрелна се към мястото, където бе скрил торбата, осъзна, че няма време да я изрови, хукна обратно и пак пробва да извади ножа. Не ставаше. Пак. Вече нямаше време да си присвои оръжието на някой от мъртвите. Промъкна се през цепнатината в мрака вътре в къщата.
Мигове по-късно откъм улицата се разнесе възмутен рев.
Когато излезе на улицата, Смедс бе забол очи надолу. Пешеходци почти не минаваха. Никой не му обърна внимание. Той тръгна с пъргава крачка, но не толкова бързо, че да привлича внимание.
А сега какво?
Не смееше да тръгне да търси Рибока. Някой проклет войник можеше да го разпознае.
Но Рибока щеше да чуе за Тули и да разбере. Най-добре е май да се върне в „Череп с кръстосани кости“ и да чака. Нямаше начин Рибока да не се отбие там.
Докато сърдечният му ритъм се успокояваше, той усети празнотата в стомаха си. Не беше ял от вчера. В „Череп с кръстосани кости“ нямаше нищо. Откъде да намери нещо за ядене? Запасите привършваха и сигурно никой нямаше да е склонен да му продаде нещо…
Ставаше за ядене. Така да се каже. Паница блудкава супа и къшей баят хляб, а дъртият дебелак, който въртеше тая долна кръчма, не се опита да го обере.
Почти бе приключил, когато в кръчмата се втурна едно хлапе, кресна „Бягайте, господине! Наборен отряд!“ и изскочи през задния вход.
— И какво от това, по дяволите?
— Наборен отряд — обади се мазният дебелак. — Тука сиводрешковците хващат всеки младеж, който им попадне…
Влязоха двама сиви. Единият се ухили и рече:
— Този младеж ми мяза на патриот.
Смедс се подсмихна и продължи да яде. Не се притесни.
Дървена палка го потупа по рамото.
— Хайде, тръгвай с нас.
— Дано по това нещо няма трески, че ако пак ме докоснеш, ще ти го завра в гъза.
— Охо, Корд, той бил инат! Обаче ние обичаме инатливите, нали така? Как се казваш, момче?
Смедс въздъхна — чуваше гласовете на всички побойници, които го бяха дразнили някога. Обърна се, погледна войника в очите и отговори:
— Смърт.
Може би мъжът видя седем трупа в очите му и отстъпи крачка назад. Смедс реши, че сигурно онзи, който дума не обелваше, е по-опасният.
Изобщо не се страхуваше. Всъщност се чувстваше неуязвим, непобедим.
Стана бавно, хвърли хляба в лицето на приказливия и го изрита в слабините. Веднъж един побойник му бе сторил същото. Подсече със стола краката на другия и докато онзи се оправяше, плисна супата в лицето му. После изтръгна палката от приказливия и си плю на ръцете.
Можеше да убие и двамата, ако не се бяха притекли на помощ още половин дузина войници.