Войниците ни чакаха в края на уличката. Бяха дузина, готови да причиняват неприятности. Щяхме са се натресем право на тях, ако не си водехме с нас питомен магьосник да ги надуши.
Върнахме се назад, за да го обсъдим. Боманц предположи, че всички изходи от лабиринта от улички вече са завардени. Съвсем скоро щяха да започнат да ни преследват. Той можеше да ни измъкне веднага, ала това щеше да вдигне толкова шум и светкавици, че Изгнание направо да откачи.
— Тогава по покривите — предложи Гарвана, все едно това се разбираше от само себе си и беше много лесно.
— Страхотна идея. Само че аз съм стар. Скоро ще ударя петстотин години. И съм магьосник, а не маймуна.
— Чудак, дай му торбата. Той може да отърве собствения си задник и да се прибере при мама, а ние ще поиграем на гоненица с войниците.
— Какво рече? Ох, да бе, да. Ти си тоя със стила, ти си играй на гоненица с тях. — Но вдигнах торбата. Боманц я нарами. Беше твърде голяма за него.
— Не поемай глупави рискове. Тя иска ти да се върнеш — прошепна ми тихо той.
По гръбнака ми полазиха студени тръпки и пак се замислих що за побъркан човек съм аз, дето изобщо съм дошъл тук. Копаенето на картофи никога не ми е изглеждало по-привлекателно.
Не зная дали Гарвана бе чул. Поне не се издаде. Потеглихме и намерихме откъде да се изкатерим на покривите, които представляваха една налудничава шир от стръмни кули, плоскости, комини, плочи, мед, керемиди, слама и летви. Сякаш двама строители никога не бяха използвали един и същ материал. Препъвахме се, олюлявахме се, изобщо — правехме, каквото можем, за да паднем и си строшим глава или крак, но нещо все ни пречеше.
Сигурно щях да съм си по-добре, ако си шмулех боба.
Отначало сякаш драпането по покривите като че доникъде нямаше да ни доведе. Колкото пъти надникнех да проверя чисто ли е, там все се мотаеха войници. Но тъкмо когато питах гарвана „Ти как обичаш гълъбите? Щото май ще си останем тук до края на живота си“, долу отекна мощно „ура“ тъкмо оттам, където бяхме оставили стария магьосник, и всичките войници хукнаха нататък.
— Онзи тъпак май е направил някоя фина магийка, като например да превърне някого в жабок — предположих.
— Трябва ли вечно да очакваш най-лошото, Чудак? — Гарвана си прекарваше много добре.
— Кой, аз ли? Да очаквам най-лошото? Опазили ме боговете! Никога през живота ми през ум не ми е минала лоша мисъл. Отде ти хрумна това?
— То е ясно. Скачай долу.
„Долу“ беше двуетажна пропаст със застлана с чакъл площадка за кацане на дъното.
— Ебаваш се.
— Напротив.
— Тогава ти скачай първи, та да тупна върху тебе.
— Ама ти май наистина си в настроение да противоречиш, а? Давай.
— Не, благодаря. Ще си потърся удобно място за слизане.
Може би попрекалих. Той ме изгледа гадно и рече:
— Добре. Прави каквото щеш. Но няма да вися и да те чакам да ме настигнеш. — Той се претърколи през ръба на покрива, увисна, оттласна се и скочи.
Знаех, че го направи само за да ме вбеси. И си получи заслуженото, задето се перчи толкова. Навехна си глезена. Когато почна да псува и ругае по-нарядко, аз се намесих:
— Не мърдай оттук. След минутка се връщам.
Не стана за минутка, разбира се.
Минах напряко през два покрива и намерих удобно място за слизане на улицата, успоредно на онова, където оставих Гарвана. Придърпах си гащите нагоре и заобиколих зад ъгъла в най-близката пресечка — и се нахаках право в цяла банда сивчовци.
Сержантът се разсмя.
— По дяволите! Тоя дотолкова няма търпение, че чак е тичал насам!
Май не реагирах твърде уместно. Стоях там и се пулех към пет секунди повече, отколкото трябваше. Когато краката ми най-сетне решиха, че трябва да се размърдат, вече беше твърде късно. Бях обкръжен от петима. Имаха палки и гадни усмивки. Не се шегуваха. Сержантът ми рече:
— Застани в колоната, войнико.
Огледах към десетината ошашавени типа, повечето от които изглеждаха толкова изпаднали, че повече нямаше накъде.
— Що за глупости?
Онзи се изкиска.
— Току-що постъпи във войската. Втори батальон, втори полк, Силите за отбрана на Веслоград.
— Как пък не!
— Да спориш ли искаш?
Огледах приятелчетата му. Бяха готови. А останалите „наборници“ с нищо нямаше да ми помогнат.
— Не сега. Ще поговорим по-късно, на четири очи. — После изиграх възможно най-добре погледа на Гарвана „Ще си направя герданче от пръстите на краката ти“. Схвана.