Те го знаеха. Тъкмо това го тревожеше. Те нямаха шанс срещу него, ала го тормозеха и подвеждаха по начин, който предполагаше, че те са напълно уверени в резултатността на своите действия. Което означаваше, че някъде напред го очаква огромен, ужасен капан.
Магия използваха толкова рядко, че той престана да внимава за нея. Собственият му стил се изчерпваше с размазващите удари с чук. Тънкият подход бе последното нещо, което би очаквал от всекиго.
Чак когато отново се натъкна на същото разкривено дърво за четвърти път, му просветна, че го е виждал и преди и неуморният му напредък всъщност представляваше въртене в кръг с диаметър около петдесет мили — и стотици мили той е гонел опашката си.
Поредното проклето забавяне!
Той овладя гнева си и се отклони от утъпканата диря, която нямаше край. После спря, за да огледа себе си и околностите.
Намираше се леко на север от Кулата. Усещаше я там и тя някак си го подиграваше, предизвикваше го, почти го призоваваше отново да дойде и да зарита отбраната й. Това си беше същинско оскърбление.
Май нищо не би допаднало повече на враговете му толкова, колкото да го накарат да си губи времето, като удря глава в стената на тази непревземаема крепост. Затова обърна гръб на изкушението. Щеше да се разправя с Кулата, след като завладее сребърния клин и го превърне в талисмана, който даваше господство над света.
Потегли на север, към Веслоград.
Стъпваше пъргаво и докато тичаше, се кискаше. Скоро, съвсем скоро, светът щеше да изплати дълговете си.
LVIII
Псето Жабоубиец все повече наближаваше Кулата, не проумявайки защо изкушава съдбата. Усещаше как Хромия обикаля в кръг на север от него и му беше забавно. Тези нови господари на империята не изглеждаха толкова страшни, колкото старите, но пък бяха умни. Може би по-умни от всички стари, освен самата Господарка и сестра й. Беше доволно, че властта е преминала в кадърни ръце.
Веднъж чу един мъдрец да казва нещо за трите етапа на империята, трите поколения. Първо идвали завоевателите — на война никой не можел да ги спре. После — управниците, които изграждали от всичко едно отявлено непоклатимо, безсмъртно здание. А накрая пристигали прахосниците, които не знаели що е отговорност и пропилявали наследената от тях столица за своите прищевки и пороци. И били побеждавани от други завоеватели.
Империята изживяваше преход от епохата на завоевателя към тази на управника. От старите оцелял един-единствен — Хромия. Наследниците на империята се бяха заели да го изтласкат от сцената на историята. Завоевателите изглеждаха твърде груби и непредсказуеми, за да ги търпиш, ако искаш една добре уредена империя.
Щеше да е добре да се замисли за своето място в това нехаотично бъдеще.
То изприпка на безопасно разстояние — според собствената му преценка — от портата на Кулата, приседна и зачака.
Почти веднага излезе някой. Някой, чиято представа за бъдещето оставяше място и за безвременния древен ужас като Псето Жабоубиец.
Те се съюзиха.
LIX
Смедс избута одеялото, претърколи се и изстена. Имаше нови синини върху старите и всичките мускули и стави го боляха. А и спането на земята никак не подобри състоянието му.
За трети път се събуждаше в тази палатка, в която спеше заедно с още четирийсет души. И никак не очакваше с нетърпение поредния ден, прекаран във войската.
— Добре ли си, Кен? — попита го един от съседите по палатка. Беше се представил като Кентон Анитя.
— Схванал съм се и ме боли. Сигурно ще успея да се поразкърша и да ми мине, преди да се стъмни.
— Защо продължаваш да се бориш с тях? Не можеш да победиш.
Някой надникна навън.
— Хей, валял е сняг! Натрупало е към два пръста.
Дюдюкане и жлъчни забележки по повод споходилия ги късмет.
— От съвсем малък хората ме подритват — рече Смедс. — Само че вече няма да го търпя. Ще отвръщам на ритниците с ритници и ще продължа да ритам, докато не решат, че ще им е по-лесно да ме оставят на мира. — Вече четири пъти се сби със сивите, които обучаваха техния взвод.