Той ме изпробва със замах към очите. Отбих го леко, като си служех с пиката само с лявата ръка, а дясната изстрелях напред и сблъсках кокалчетата й с телохранителя. Макар и да беше студено, това трябваше адски да боли. В секундата, в която болката го разсея, аз описах широк бръснещ замах с оръжието към гърлото му, все така с една ръка. Той се метна назад, за да го избегне. Сграбчих пиката с десница и застанах в тромава, несигурна позиция, насочил напред тъпия край на острието. Метнах се право напред заедно с пиката, намушках го под ребрата и му изкарах въздуха.
Оставаха ми само две-три лесни движения, за да го разоръжа и да го поваля по гръб в калта, опрял върха на острието в гърлото му. Цялата работа не отне повече от десетина-дванайсет секунди.
— Не си прав — казах му. — Не съм бил там. Но ако ти си бил, щеше да запомниш, че Нощните стражи са само втори след най-добрите в двубоя.
Вдигнах пиката, отстъпих назад, сложих предпазителя, подадох оръжието на капрал Роял и се върнах на мястото си в строя. Докато се връщах, много се молих. Никой не ме поглеждаше в очите. Бяха се посрали от страх.
Стражникът не бързаше да стане. По-блед човек от него, без да му тече кръв, не бях виждал — а той много добре знаеше, че можеше и да му потече. Прогони с жест желаещите да му помогнат. Прибра си пиката и предпазителя и се зае старателно да си чисти оръжията, докато четирийсет и седем души очакваха нещо да се случи.
Той се огледа и каза:
— Всеки ден научаваш по нещо. Ако си умен. Да излязат следващите шестима.
Всички въздъхнаха. Включително и аз. Засега лайняната буря се отлагаше.
Забелязах, че кибритлията Кен гледа бузата ми, сякаш дотогава не беше забелязал белега. Може би на студа си личеше повече.
LXII
С малко магия и известен късмет Боманц научи, че войниците, които Изгнание бе изпратил да търсят безценния капрал, са отишли в щаба на Нощната стража и са им казали да го доведат.
— Нищо не може да се мери с това да накараш някой друг да ти върши работата — рече Гарвана.
— На мен идеята ми се струва чудесна — съгласи се Боманц. — Защо не си намерим някое местенце и не ги изчакаме да ни го доведат?
Да го направим беше толкова лесно, колкото и да го кажем. Имаше един-единствен приличен пряк път от щаба на Нощната стража към сърцето на Веслоград.
— Най-сетне идва — рече Боманц. — Мълчалив, пускай оная мъгла. Но не я прави толкова гъста, че ще подушат бедата.
Мълчаливия доста се отдалечи и просто си застана там. Минувачите го поглеждаха и го заобикаляха колкото се може по-далече. Скоро замириса по-силно от обикновено на пушек от дърва и въздухът се замъгли.
— Това са те — посочи Боманц приближаващата стегната групичка.
Когато тайфата наближи, мъглата внезапно се сгъсти. Боманц удари по редицата от четирима придружители, просна ги на земята и привика любимия си мишелов да ги отърве от значките за вярност.
Четиримата придружаваха мъж и жена. Мълчаливия погледна жената и заръкомаха толкова бързо, че само Гарвана можеше да го разбере.
— Генерал Лудата факла — каза той. — Трябва да вземем и нея. Дар от боговете не се отказва.
Въпреки облеклото си, те влязоха в конюшнята на Карстен, без да привлекат внимание. Понякога беше удобно да си водиш магьосник. Гарвана попита мъжа, който ги посрещна — Гартсен:
— Къде е тя?
— В плевника.
Гарвана заобиколи един малък менхир, покатери се и започна да прави знаци с една ръка.
Нито капрала, нито Лудата факла бяха проговорили досега. Нямаха реална представа за положението си. Докато Глезанка не дойде да ги нагледа. Лудата факла я позна.
— Ох, мамка му. Вярно било — изруга генералът.
— Кажете на Глезанка, че сме готови да хванем и останалите — рече Боманц.
Ръцете на Мълчаливия пърхаха. Той не обърна внимание на стария магьосник.
— Говори ли с дървото? — попита я той.
Тя му отвърна:
— Да. Тревожи се. Предлага да изведем Чудака от онзи лагер. Нещо се е случило там и нашият човек също е замесен — това е чуло то от своите създания. Тези двамата ще ги оковем и ще ги оставим при Гартсен.
Мълчаливия започна да спори. Тя облече дрехите на един от стражите на Изгнание. Понякога Бялата Роза използваше недостатъка си като ценно предимство. Като например, когато не й се спореше.