Мълчаливия и Гарвана бяха бесни. И двамата не повярваха, че дървото изобщо е споменало Чудака.
LXIII
Смедс се намеси в спора:
— Не съм гладен, нито пък болен, а това все е нещо, макар че през цялото време съм скапан от умора и всичко ме боли. — Бяха имали тежък ден.
— Да. Бас ловя, че навън сега е ад — обади се някой.
Друг додаде:
— Аз обаче се чудя… да предположим, че бием Хромия? После какво — хайде пак в конските фъшкии, докато не намерят тяхната сребърна пущина?
Групата млъкна. За първи път някой споменаваше бъдещето. На никого не му се мислеше за това.
Смедс погледна Зеления. Макар, че палатката бе претъпкана, около Зеления имаше празно пространство. Никой не разбра какво се случи днес следобед, но знаеха, че лошо им се пише, и никой не искаше да е близо до Зеления, когато дойде то.
— Хромия пристига, лайната ще се разхвърчат и тогава ще са твърде заети, че да ме наблюдават — рече някой. — Това е шансът да се измъкна, та дори да ми се наложи да пречукам Кеди или някой друг.
Сержантът надникна в палатката.
— Излез и се строй!
А сега какво? Пак ли подготовка? Не им ли стигна за днес? По дяволите! Беше толкова скапан, че дори не можеше да се ядоса.
Поне не ги посочваха специално. От всяка палатка се изсипваха хора. Веднага щом се строиха, сержантът ги поведе и ги накара да застанат с гръб към оградата. Сивите се разтичаха наоколо с фенери и факли.
Смедс мярна Рибока в задната редица на втори взвод от лявата му страна. Старецът си беше потъмнил с нещо косата.
Сержантът им извика „Мирно!“.
Трима черни конници се зададоха откъм портата. До всеки от тях вървеше мъж в черно. Напредваха бавно и оглеждаха всеки взвод. Преглед. Хората на Изгнание, дошли да разпуснат дрипавата войска…
Стомахът на Смедс се сви. Май по-скоро търсеха някого.
Но те подминаха взвода на Рибока, без да се спрат. Може би в края на краищата щеше да им се размине.
Черните конници отминаха и следващия взвод и тръгнаха покрай подразделението на Смедс…
Водачът им спря и посочи с ръка. Пръстите му танцуваха. Пехотинецът до конника си запробива път между мъжете.
Черният войник хвана Зеления.
Смедс въздъхна. Зеления! Разбира се! Лайното трябваше да се развони, нали?
Толкова бе потресен вътрешно, че не забеляза, че ръката посочи пак. Не забеляза и двамата пехотинци, които вървяха към него, чак докато дойдоха.
Кръвта му се вледени.
Те го хванаха и го повлякоха покрай редиците.
Конниците поеха към портата. Смедс се влачеше подир Зеления — от дясната му страна яздеше конник, а от лявата вървеше пехотинец. След първия съкрушителен удар той започна да се овладява. Вече се бе измъквал един-два пъти от затруднени положения. Трябваше само да не губи спокойствие и бдителност и да действа бързо, когато дойде моментът.
Минута след като навлязоха сред сгради, скрити от наблюдателите в лагера, Зеления избухна в смях.
— Хора, вие имате повече топки, отколкото мозък!
После ощипа по бедрото един от конниците.
— Благодарско.
— Не благодари на мен. Според мен тъкмо там ти беше мястото. Идеята беше на Глезанка.
— Така ли? — Зеления пак се разсмя. — Ще го запомня, когато дойде твоят ред в бъчвата. А защо мъкнете моето приятелче Кен?
— Тя казва, че той е един от крадците на клина.
Зеления го погледна:
— Без майтап?
Смедс стисна здраво ръце. Нямаше смисъл да се паникьосва — паниката нямаше да го измъкне.
LXIV
Рибока разбра какво става в мига, в който видя как войниците на Изгнание изваждат Смедс от строя. Не мислеше — просто реагира. Всички напрегнато наблюдаваха действията на черните конници.
Той отстъпи малко назад, обърна се и се изкатери на ниската ограда. Неколцина от съседите му по редица го забелязаха, но не се развикаха. И още по-добре — на никой не му хрумна бляскавата идея да му направи компания.
Той скочи на земята и побягна, като ругаеше под носа си своето тяло, задето е остаряло толкова, че надхвърляше всякакви разумни (според него) граници. От ежедневните тренировки всичко го болеше, целият се беше схванал и се съмняваше, че някога ще се отпусне.
Но, по дяволите, нямаше да се предаде — нито на имперските вампири, нито на слабата си плът.