– Сега правим пак – настоя той. – Сега пием за нас двамата, за приятелството.
Мариана не искаше повече водка, но видя как баща й налива още една чашка и й я подава. Така тя още веднъж преплете ръце с него, като се помъчи да вложи повече ентусиазъм, гаврътна водката, както стори и ентусиазираният Пиетовски. Той се облегна на нея, докато продължаваше разговора си с Александър за великия руски челист Разтропович.
– Изумително е, Саша, как може да запомни всяка нота с първото изсвирване още. Тествал няколко пъти. Никога не бъркал. Невероятен дар – такова помнене. Имаш ли го? – попита той Мариана, обръщайки се към нея.
– Да, да, има го – отвърна гордо Александър. Тя го изгледа критично. Изобщо нямаше дарбата на фотографската памет, но разбираше, че баща й иска да рекламира таланта й.
– Браво, скъпа – рече диригентът. – И теб искам тествам – усмихна се развеселен и я целуна пак. – Ела да свириш с моя оркестър. След баща си.
– За мен ще е голяма чест, маестро – отвърна тя. – Ако смятате, че съм готова...
– Не, не съм маестро – каква глупост. Аз съм Антон, твой приятел, приятел на татко и на мама. Трябва да пием за това.
Пилар се появи от кухнята и – прошепна:
– Смятам, че пи достатъчно. Хвърли следващата зад рамото си в стената.
– Защо просто да не кажа „не, благодаря“?
– Баща ти не иска да обиди маестрото. Много е поласкан, че му гостува в къщата. После ще измием стената.
Мариана гледаше как Пилар поставя свещи на масата и не можеше да повярва, че майка – я стимулира да излива алкохол върху антрацитно сивите стени.
Докато чакаха другите гости, руснакът я придърпа към пианото „Стейнуей“, за да отработят музикалното парче, върху което му беше казала, че се упражнява – Вариации рококо. Съвършен пианист, той изсвири акомпанимента и изпя по памет музиката на виолончело. Пиетовски също имаше невероятната способност да попива музиката, важно нещо за един диригент. Мариана бе очарована от топлотата му и енергичното внимание, с което я обсипваше. Пилар беше в кухнята с руския готвач, когото бяха наели за случая, и надзираваше менюто. Александър се пипкаше нещо край бара, отваряше бутилки и носеше лед. Тя покани руснака да седне с нея на дивана, докато разговаряха за репертоара и за виолончело и кои произведения смяташе, че е овладяла. Той се приведе към нея и направи коментар за парфюма й.
– Люляк – обясни му и се усмихна, – любимият ми.
– А, това няма забравя, ще ти донеса люляк, когато свириш за мен – той взе ръката й и я погали. – На какъв инструмент свириш?
– На Вилом – отвърна тя, – копие на челото на баща ми.
– Трябва да те чуя как свириш. Донеси си вилома в хотела ми. Ще бъда тук още няколко дни.
– Ако ми звъннете по телефона, ще дойда – отговори тя, като същевременно оправи роклята си и леко се отдръпна от него. Щеше да попита баща си дали смята, че е добра идея.
Звънна се на вратата и тя стана, за да отвори. Гостите започнаха да пристигат – предимно руснаци, в чест на Пиетовски, стари негови приятели. Компанията стана по-шумна, кипеше от жизнерадостно настроение и смях, изпълнени с руски шеги, които тя не разбираше, но въпреки това им се наслаждаваше, защото й беше толкова приятно да види майка си начело на масата и изписаното на лицето й щастие. Пиетовски винаги стоеше до нея. Превъзнасяха го до небесата, вдигаха тостове за него до безкрай, питаха го за условията в Съветския съюз сега, когато правителството се срутваше, разпитваха го дали ще дойде да живее в Америка с жена си, известната съветска актриса, и дъщерите си. Боже мой, помисли си Мариана, колко е непосредствен и скромен, въпреки славата.
– А-ха – отвърна той на последния въпрос. – Първо ще видя дали искам жена толкова наблизо.
Всички се разсмяха. Той погледна към Мариана с блеснали очи.
– Тук виждам красота навсякъде около себе си. Може би най-добре жена да си остане в Москва.
Мариана бързо хвърли поглед към баща си. Той я наблюдаваше внимателно, но не можеше да се досети какво мисли. Александър подвикна към старата си приятелка Зина Падрова, известната руска челистка:
– Кажи му, Зина, как свири на челото – какъв артист е само, дори толкова млада.
Зина завладя разговора, засияла.
– Антон, родителите винаги се фукат с чедото си, но трябва да знаеш, че Мариана вече е по-голям талант от баща си, или поне толкова е добра, колкото той е бил на нейната възраст. Смятам, че ще те изуми, ако изобщо се съгласи да свири за теб.
– О, няма проблем, ще свири – отвърна от нейно име баща й. – Тя вече свири по целия свят.