Продължи да върви, запътена към „Бегдорф Гудмън“. Тежкото ухание на парфюми и мазила я обгърна, още щом влезе в магазина – облекчение от всепроникващата миризма на конски тор, която се разнасяше край Плаза. Тя се залута из първия етаж, наслаждавайки се на луксозния базар, докосваше и душеше, потръпваше при мисълта за дните, когато, само заради тръпката, бе пъхвала незабелязано в чантата си разни фалшиви бижута. Сега обаче бе решила да се поглези с целия комплект – с бельото, обувките „Заноти“ на остри като игли токчета, новата вечерна чантичка и парфюма. В крайна сметка, разсъждаваше тя, за какво иначе са кредитните карти? Ще си купи най-секси роклята, която открие в магазина. Този път няма да й е нужна широката, бухнала пола, необходимо изискване, за да свириш на виолончело. Ще си купи нещо прилепнало и фамозно, което Клод да отлепи от тялото й с дългите си пръсти.
За концерта тя облече новата рокля – тъмновиолетов цилиндър от водна тафта с изрязано деколте. Сложи си големите обеци халки от майка си и аметистовия шал, който си бе донесла от едно турне в Полша, както и черна кадифена наметка. На китката си закопча диамантената гривна, която Антон и подари за 30-ия рожден ден. Уви тъмната си коса във френски кок и докато излизаше от таксито пред „Тъли Хол“, цели кичури вече се бяха изплъзнали край лицето й. Хората на площада питаха за билети за концерта. РАЗПРОДАДЕН – гласеше постерът, залепен отпред. В новите си обувки с възможно най-високи токчета тя стърчеше над по-голямата част от тълпата във фоайето; към нея се извръщаха глави, когато влетя стремглаво с топлия порив на вятъра. Още щом влезе, Мариана забеляза познати лица. Струваше й се, че целият виолончелистки свят се бе изсипал тук да чуе дебюта на швейцарския виртуоз. Разни хора й помахваха. Други й стискаха ръката. Неколцина, които не бяха присъствали на нито една от мемориалните служби за Фелдмън, изразиха съболезнованията си. Други я питаха доколко познава Розел.
Хайнрих Баум приближи до нея. Прегърна я с топлота.
– Толкова отдавна не сме се виждали, драга. Доволен съм, че челото на баща ти е в моя магазин – немският му акцент едва се долавяше. – Но още по-голямо задоволство ми доставя да видя другото му съкровище.
– Ласкател – рече тя и се наведе, за да докосне с устни бузата му.
– Не, Мариана, истината ти казвам. Като страдивариуса и ти ставаш все по-красива с всяка изминала година.
– Тогава – отвърна тя, – след около три хиляди години може и да придобия някаква стойност – и той също се засмя. После разговаряха за Александър и Баум сподели колко много им липсва той в „Баум и Фернан“, колко удовлетворен би бил, ако можеше да чуе протежето си да свири Брамс. – И си мисля, драга моя, колко милостива бе към него смъртта – толкова внезапна, без страдания.
Светлините във фоайето сигнализираха, че концертът започва, и тълпата се понесе към залата. Баум я хвана за ръката и прошепна:
– Но колко шокираща бе новината за Лебеда! И двамата загубихме много. Трябва да се срещнем и да разговаряме – после се отдалечи.
Мариана се настани на стола си, четвърти ред в центъра, с лице към все още празния стол на челиста. Забеляза, че един ред по-напред вдясно седи Франсин със старите приятели на Александър – семейство Камелманс. Светлината премигна два пъти, после намаля. След продължителна тишина и след като публиката се бе настанила по местата си, Клод излезе с енергични крачки на сцената, облечен във фрак и тъмносива риза. В едната си ръка държеше челото, а в другата – лъка. След него се появи Уилям Розен и двамата мъже се поклониха пред всяка от секциите на залата. Клод се усмихваше широко и лицето му излъчваше увереност, докато приемаше продължителните ръкопляскания. С добре отработено показно движение той седна на стола си, завъртя челото и го постави между коленете си. Тя вдигна поглед към него. Беше точно срещу нея, а челото му отразяваше светлината. Блестеше с плътния си червеникаво-златист нюанс. Охлювът на инструмента му хвърляше искри. Мариана пое дълбоко въздух. Само на пет-шест метра от нея солистът приведе къдравата си глава, сякаш се молеше, след това погледна към Розен, после вдигна лъка. Свиреше на Сребърния лебед.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Клод
След като изсвири и последния си бис, Клод, в радостна възбуда, се оттегли в Зелената стая. Опашка от мъже и жени се беше наредила в коридора. Самата стая бе претъпкана. Хората се придвижваха в колона напред, за да могат да го срещнат, да го похвалят или да го помолят за автограф върху програмите си, да се снимат с него или да вземат подписа му върху някое СD. В другия край на стаята Уилям Розен също стискаше ръце и разговаряше ентусиазирано. Франсин стоеше близо до Клод, порозовяла от гордост, и разговаряше с почитателите му. Клод бе плувнал в пот и свали сакото на фрака, като уви една кърпа около врата си. Той се смееше, често прегръщаше почитателите си, навеждаше се да ги поздрави и говореше едновременно на няколко езика. Лавров венец би му подхождал тази вечер. Беше свирил безупречно и нямаше за какво да съжалява, нито нота, която би коригирал. Сега можеше да се отпусне.