Всяка сутрин идваше момент, когато той оставяше инструмента настрана и отиваше при Мариана в леглото. Тя протягаше ръце към него и се шегуваше, че я е омагьосал, докато е слушала трите сонати на Брамс онази първа нощ в „Тъли Хол“, че музиката му, а не той, е причина за трескавото й, неконтролируемо желание.
– А защо да се опитваш да контролираш желанието? – попита я той.
– Огънят е винаги опасен, Клод, има си причини да бъде потушаван. Но пък приличам ли ти на човек, който се опитва?
– Не много – отвърна той и я целуна. – Нито пък аз. Нищо няма да е останало от мен, когато тръгна на това турне, освен едно виолончело и празен костюм.
От време на време той дочуваше звук от телевизор, от новини или пък приглушен смях някъде от друга стая. Камериерките теглеха количките на колелца по коридора. Но за него съществуваше само Мариана, нейната пищна голота, сексът, историите за баща й, музиката. Засега не искаше нищо друго.
Тя сдържаше някаква част от себе си. Макар че цяла седмица се мъчеше да разбере нещо за миналото й, Мариана отклоняваше въпросите му. А щом споменеше Лебеда, закриваше устата му с ръка и казваше:
– Не, нека не разваляме нищо. Нека засега живеем само в настоящето.
Това го устройваше. Но колкото повече времето им заедно наближаваше края си, толкова повече тя се затваряше в себе си. Това пътуване, казваше си той, му донесе късмет – успешния дебют в „Тъли Хол“, любовната тръпка със стройната красавица до него, прекрасното чело. Искаше тя да се чувства щастлива като него, макар да виждаше, че не е така.
След дълга разходка в Сентръл Парк, тя изведнъж го попита дали си „има някого“ в Швейцария – приятелка там?
Хванат неочаквано, той се пошегува:
– На нашата възраст, мисля, че би трябвало да ги наричаме любовници.
Тя го накара да спре и да я погледне в очите.
– Знаеш какво те питам, Клод. Наричай го с каквото име искаш – любовница, метреса, сериозна връзка, партньорка, приятелка. Знаеш за какво говоря. Ти си на трийсет и пет години. Със сигурност има някой в живота ти – и сложи длан върху ръката му. – Разкажи ми.
Той я прегърна.
– Мариана, имал съм само необвързващи връзки, връзки без бъдеще. Малко време ми остава за нещо по-сериозно. Животът ми е челото, а челото е строга любовница. Толкова е трудно да направиш кариера – Клод се смръщи. – Никой не знае по-добре от теб колко всепоглъщащо е това и колко малко ти оставя за останалата част от живота ти. Не искам да правя никого нещастен. Не искам да се чувствам виновен. Не искам да съм лош съпруг или пък, още по-лошо, отсъстващ баща. Не, нямам никого в Швейцария или някъде другаде, когото бих нарекъл партньор в живота си.
Той поспря, после я попита:
– А ти?
Тя се взря право в очите му и отговори:
– Не и след Антон – и наведе глава. – Животът ни, твоят и моят, имат толкова малко допирни точки, Клод.
Той я погали по косата.
– Животът ни е свързан завинаги – чрез Лебеда и чрез баща ти, и поради чувствата ни един към друг.
Клод се зачуди дали това е истина. Отидоха пеша обратно до хотела. Щом стигнаха в стаята, той съблече сакото, свали обувките си и започна да я разсъблича. Видя нещо в държанието й, което не беше забелязвал преди – нещо изключително тъжно. Свали часовника си, ризата, панталоните. Докато бяха навън, камериерката бе оправила леглото. Върху възглавницата имаше оставени бонбони. Отстрани ги с ръка и я положи върху хладните, гладки чаршафи. Тя скръсти ръце, за да притисне гърдите си. Клод ги хвана и ги разтвори широко, после нежно докосна мокрите й бузи. Коленичи на килима в краката й и обсипа с целувки стъпалото и пръстите на краката й.
– Мариана, толкова са ти дълги краката. Ще започна оттук, бавно. Часове ще трябват да стигна до прасците, коленете и всяко място по-нагоре. Имаш ли толкова време? Ще се отвориш ли за мен?
– Имам време – отвърна тя и дъхът й секна. – Ти си този, който трябва да си върви.
– Ще освободя време за това пътешествие. Без да го скъсявам – прошепна той. Започна да ближе стъпалата, после глезените и чу как тя рязко пое въздух, после тихо простена.
Когато замина за Западния бряг, той й обеща, че ще се опита да звъни всеки ден. Щеше да свири в Хюстън, Лос Анджелис, Сиатъл, Портланд и Денвър. Когато свърши, планираше да се върне директно в Лугано от Балтимор, където, след две седмици, щеше да се състои последният му концерт.
– Вече ми липсваш – рече тя.
Клод, който се подготвяше за заминаване, й напомни, че ще се върне веднага щом Пиер Фернан го повика. В момента, в който Лебеда бъде реставриран и готов да се свири на него пред публика, двамата щяха пак да се срещнат. И ако това се окажеше твърде дълго, за да чакат, можеха да планират обща ваканция. Можеха да се срещнат в Европа, ако тя имаше желание да „прекоси водата“.