Те, разбира се, бяха чували за него, а неколцина притежаваха негови записи. Двама от гостите дори бяха присъствали в „Алис Тъли Хол“, когато той свири сонатите на Брамс с пианиста Уилям Розен. Клод беше удовлетворен. Те не само бяха научили за нюйоркския му дебют, но и отдавна бяха чували Фелдмън да говори за „младия си швейцарски последовател“. За негова изненада – Мариана не беше го предупредила – наследяването на Сребърния лебед вече бе станало обществено достояние. Непрекъснато получаваха поздравления – той, за големия си късмет, а тя – за щедростта си. Мариана отговаряше, че този избор – неин и на баща й – е бил абсолютно правилен. „Александър изпитваше ужас да вижда музикалните инструменти заключени. Оставени на паша, казваше той.“
На вечерята седнаха на маса за осмина с някои от ръководителите на Бостънския симфоничен оркестър и на музикалния фестивал. Вдигнаха се тостове в памет на Фелдмън. Казваха, че Александър ще им липсва. Някъде по-нататък някой се пошегува, че без съмнение сега маестрото ги гледа отгоре и роптае против мненията им и качеството на виното. Това беше първата от петдесет последователни години, в която Фелдмън не участваше в събитието, но те твърдяха, че не е забравен и никога няма да бъде забравен. Ще основат стипендия на негово име или пък конкурс за челисти, като се помъчат да извлекат от несравнимата загуба за музикалния свят поне една полза. Очакваха Мариана да остане в тяхната общност, прикрепена към музикалния център. Надяваха се, че Розел ще се върне. С удоволствие ще го посрещнат пак. Клод усети, че е навлязъл в дълбините на една сфера от света, където толкова бе искал да проникне.
На отсрещната страна на масата Мариана сияеше. Клод с удоволствие я наблюдаваше и я слушаше, докато подкачаше и забавляваше мъжете от двете си страни. Те се бореха за вниманието й. Тя се чувстваше у дома сред стари приятели. Един изискан мъж дръпна стола до него и Клод се обърна натам.
– Надявам се, че ще склоните да свирите за нас в Тангълуд, мосю Розел?
– Ще бъде голямо удоволствие за мен – отвърна Клод. – Винаги когато ме поканите.
Вечерята свърши в единайсет и двамата поеха с колата към къщата. С въодушевление той и разказа как са го поканили да свири с Бостънския симфоничен оркестър през лятото на 2012 г. Това щеше да бъде първата му изява на фестивала; импресариото му трябваше да определи датата и условията. В този момент не го интересуваше какви ще бъдат те.
– Прекрасно е, миличка – каза Клод, – наистина, това, което направи за мен. По толкова много причини съм ти задължен. Нека и аз да сторя нещо за теб. Какво да бъде?
Без колебание тя отговори:
– Върни се при мен след следващото ти турне. Ще отворя „На път към Суан“ за през лятото и можем да бъдем заедно – и му се усмихна – едва доловима усмивка, в която му се стори, че прозира някакво предизвикателство. Тя отпусна дясната си ръка и погали неговата. – Може би трябва да помисля да задържа къщата. За нас.
Изведнъж му стана хладно. Облегна се назад и се загледа в тъмното. Мариана, изглежда, си представяше живот с него, правеше планове за някакво общо бъдеще в Америка, дори след като той беше толкова откровен с нея в Ню Йорк за намеренията си да остане необвързан. Никога не би живял в Америка. Домът му беше в Европа, в Швейцария беше мястото му. Би ли могъл изобщо да си представи живот с Мариана, където и да е било?
Помогна й да излезе от колата и двамата се отправиха към къщата, набързо изкачвайки входните стъпала. Вътре Клод я притегли в хола и я положи върху дивана, където правиха любов на тъмно. След това, объркан, я държа в обятията си, докато тя спеше.
Сутринта той се почуди как и кога са се качили по стълбите. Мариана лежеше до него, гола, но нямаше спомени да я е водил или пък тя да го е водила нагоре по дългото стълбище и по коридора. Плътна мъгла бе обвила планината. Въздухът беше влажен и хладен. Той се измъкна от леглото и облече халата си. В кухнята направи кафе. После се обади на майка си да й разкаже прекрасните новини за Бостънския оркестър.
Франсин беше доволна. След като разговаряха минута, тя каза:
– Сега трябва да се върнеш вкъщи, Клод, твърде дълго остана в чужбина. Има неща, които трябва да се решат.
– Какви неща?
– Не мога да ги обсъждам по телефона. Моля те, liebchen, ела си у дома веднага.