– За какви неща говорим?
Тя не продума. Можеше да си я представи – телефонната жица увита около китката й, чаша жасминов чай до нея, отварата, която приемаше следобед в стола си до еркерния прозорец. Може би бродираше или четеше вестник, или пък си лакираше ноктите.
– Наистина прекарах прекрасно в „На път към Суан“, маман. Александър винаги говореше за него толкова въодушевено. Прав е бил. Това е много специално място. Презареждам се с енергия.
– Никога не съм била там – суховато отвърна тя. – Трябва да ми разкажеш за него.
Последният им ден беше тъжен. Разхождаха се по вече познатите им пътеки, упражняваха се с виолончелата си поотделно в различни стаи и си поделиха бутилка „Помар“ на вечеря на верандата. Цяла нощ разговаряха и правиха любов, а той я успокояваше, като й обещаваше: „Ще се видим пак много скоро“.
На следващата сутрин потеглиха с колата към Бостън през „Масачузетс търнпайк“. На „Логън“ тя го остави, без да паркира колата. Целуваха се, докато полицаят настойчиво и махаше с ръка да продължава напред и й викаше да потегля. Той я загледа тъжно, когато се отлепи от бордюра. После взе челото и куфара и мина през автоматичните врати на път към вкъщи и към работата си.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Мариана
Мариана се върна в Стокбридж. Беше опаковала багажа си, докато Клод приготвяше своя, и възнамеряваше да се върне в „На път към Суан“ само за да вземе челото си и документите, които беше обещала на Баум, както и да затвори къщата. По радиото слушаше как Мъри Перая свири Impromptus на Шуберт. Страшно й се искаше да се чувства спокойна. Клод й беше обещал да се видят след шест седмици.
Изцедена и самотна, тя приключи задачите си в къщата и реши да прекара нощта в „Ред Лайън Ин“ на главната улица в Стокбридж. Запази си маса за вечеря в седем часа. Това успокояващо старинно местенце с люлеещи се столове по извитите по цялата фасада веранди, с многото комини и старинното си очарование беше любимо на родителите й. Често бяха вечеряли там като семейство.
Регистрира се на рецепцията и влезе в стария асансьор, приличен на кафез за птици, за да се качи до втория етаж. Тапетите в стаята й бяха с цветна щампа в старинен американски стил с червени рози на зелени стебла. Имаше парцалени черги и огнище с две цепеници, поставени на кръст. „Ред Лайън Ин“ се намираше на ъгъла на Главната улица от повече от двеста години. Тук Мариана се чувстваше в безопасност. Съблече се и си напълни ваната. Тя беше дълбока, макар и къса, с лъвски крака и старовремски кранове. Отпусна се в нея, изпъна крака над завития емайлиран ръб и остави водата да капе по пода от пръстите на краката й. И макар горещата уханна вана да успокои тялото й, съзнанието й беше неспокойно. Да разкаже ли на Клод за аферата на майка му с баща й? Защо трябва тя да е приносителят на тази новина, която би го направила нещастен?
Всъщност ето нещо добро, което произлезе от цялото това нещастие. След като Пиетовски я напусна, не и се струваше възможно да се остави отново да се влюби толкова дълбоко. А сега започваше да осъзнава, че Клод я е разбудил. Тялото й вибрираше от живот, влюбваше се.
Мобилният й телефон иззвъня. Изтръска сапунената пяна от пръстите си и го вдигна от трикракото столче до ваната.
– Здравей, любов моя.
– Клод...
– Самолетът ми има закъснение. Все още съм в клуба на „Логън“ и не съм мислил за нищо друго, освен за теб. Вече ми липсваш ужасно. Къде си сега?
– В „Ред Лайън Ин“, във ваната – колко изпълнен с топлота звучеше от това разстояние.
– О, боже – простена той, – а аз съм в чакалнята на аерогара.
– Реших да остана тук и да се насладя на спомена за всеки един миг от времето ни заедно.
– Това аз ще правя пък в самолета...
– Следващия път ще те доведа тук и ще те запозная с любимия сервитьор на баща ми. Той е почти на неговата възраст и ръцете му треперят. Не си поръчвай супа. Купата ще бъде празна, когато стигне до масата – тя замълча. – О, Клод, кога ще те видя пак?
– Няма да чакаме дълго.
– Но кога?
– Веднага щом програмата ми го позволи, любов моя.
След като си казаха довиждане, Мариана излезе от ваната, изсуши се и се вмъкна в леглото с балдахин. Светлината отвън потъваше, когато тя заспа.
На вечеря Мариана бе една от неколцината гости, избрали да се хранят навън. Настанена на малка маса в кръг от светлина, тя си поръча старомоден коктейл и отвори менюто. Придърпа шала върху раменете си. Вечер времето захладняваше.
Година преди Александър да умре, двамата бяха дошли тук, за да се нахранят в основния салон. Тя придържаше баща си за лакътя, помагайки му да изкачи стъпалата на верандата. Той беше се привел и използваше бастун. Придвижваха се бавно. Беше януари и по главната улица блестеше сняг. Малцина бяха посмели да излязат навън. През последните години, преди Александър да спре да излиза от къщата, посещенията им в „Ред Лайън“ бяха по-скоро спазване на някакъв ритуал, отколкото начин да се нахранят. Александър почти не ядеше. Обичаше да казва, че апетитът му за всичко друго, освен за музика, е напълно изразходван. Въпреки това си поръчаха по питие и споделиха една ранна вечеря, докато персоналът го обгрижваше омаян, сочеше снимката му с автограф, поставена в преддверието, хвалеше го колко добре изглежда и го питаше как прекарва времето си напоследък. Той видимо живна. Изброи им цял списък от ученици и изтъкна от колко отдалеч са дошли, за да седнат в краката му. Назова държавите, от които идваха, концертите, които изнасяха, конкурсите, които печелеха. Келнерите твърдяха, че му завиждат, а келнерките го ласкаеха: „Все още тъй висок и красив, г-н Фелдмън. Все още толкова активен“. И тъй като открай време си беше нарцистичен, Александър се разтапяше от тези коментари. Тя почти не усещаше как той попива енергията от това внимание. В миг спираше да се оплаква от трудностите на старостта, от щетите, нанесени върху самоуважението му, от увреденото си зрение.