Зад витрината на закусвалнята в тази августовска съботна утрин млади двойки разхождаха кучетата си или пък бутаха бебета в детски колички, държаха тенис ракети или бейзболни бухалки на път за Сентръл Парк. Мариана тръгна бавно за вкъщи и запали още една цигара, последната, каза си. На местата, където портиерите бяха пръскали с вода тротоара, се издигаше пара.
По това време на деня тя обикновено се упражняваше. Качвайки се по стълбите към апартамента си, усети как я заля вълна на въодушевление. Тази сутрин щеше да свири на Лебеда.
Клод беше оставил друго съобщение, докато я нямаше. Оплакваше се, че не може да се свърже с „Баум и Фернан“. Секретарката го информирала, че и двамата са извън офиса тази сутрин. Питаше я какво да прави. Дали да не дойде директно в Америка? Така ще и върне вилома и ще вземе Лебеда. Заявяваше, че е убеден, че нещата „ще си дойдат на мястото“.
Отново я молеше да се обади веднага щом е възможно. Прослуша текстовете на няколко пъти и накрая вече долавяше само гласа му, не самите думи. Постепенно удоволствието да чува отчаянието в гласа на любовника си се превърна в объркване. Той изглеждаше толкова доверчив, искрен, толкова напълно не наясно с нещата. Нещо липсва тук, каза си тя.
Следобеда телефонът й звънна. Погледна и видя, че се обажда Хайнрих Баум. Покани я да се видят.
– Най-добре да разговаряме извън магазина.
Срещнаха се в едно бистро на Западна петдесет и пета улица. Мариана, както обикновено закъсняла, пристигна в лятна рокля и сандали, плувнала в пот. Баум, неизменно облечен официално, изглеждаше хладнокръвен и съсредоточен. Не й се усмихна. За да успокои нервите си, тя си поръча коктейл „Мимоза“. Баум се държеше любезно, но строго.
– Току-що разговарях с Розел. Какво си направила с Лебеда?
Тя размисли как да отговори.
– Какво искаш да кажеш, Ханс, знаеш, че е у мен.
– Играеш много опасна игра, Мариана. Не можеш да задържиш челото. Трябва веднага да ми го върнеш. Не съм казал на Розел какво си сторила, но ще се наложи, иначе той ще си помисли, че аз съм виновен.
– Никога няма да го върна.
– Не ставай глупава. Не можеш да го задържиш – повтори той, мъчейки се да й влее здрав разум. – Къде е той?
– Не мога да ти кажа.
– Обяснила си на Розел, че си взела Лебеда директно от мен в заключена кутия.
– Така е.
– Ами ако той си помисли, че е у мен? Че аз съм отговорен? Дръж се разумно, Мариана!
– Можеш да му обясняваш каквото си искаш, Ханс. Кажи му истината, не ме интересува. Аз искам Лебеда.
– Съжалявам, че си изнервена.
– Мислех си, че ще застанеш на моя страна.
– Едно време, сигурно.
Мариана го изгледа студено. Грабна чантата си и напусна ресторанта, като пътьом, минавайки край сервитьорката, която с „Мимоза“ в ръка се отправяше към масата им, отмени поръчката си.
Вървя до дома си покрай оградата на парка. Малцина бяха излезли в тази жега. Докато стигне в апартамента, плувнала в пот и без настроение, вече беше решила, че ще напусне града и ще занесе Лебеда в Стокбридж. Баум със сигурност щеше да разкаже на Клод какво е направила. Но той ще трябва да я открие, ако изобщо някога искаше да види отново виолончелото.
Сипа си чаша студена вода, изми си лицето и отиде до кантонерката, където държеше писмото на баща си, оставено за нея при Бийчър. Извади го, седна на дивана и го прочете. После го преснима на копирната си машина няколко пъти, взе най-ясното копие и го сложи в плик, адресиран до Клод Розел в дома му в Лугано. После пак излезе в потискащата жега. Отиде до клона на „Федекс“ и плати, за да може писмото да пристигне с нощната поща.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Клод
Клод се завърна в Лугано с вилома. На път за вкъщи бе контролирал емоциите си, но веднъж влязъл в апартамента си и останал сам, самообладанието му го напусна, сълзи на отчаяние рукнаха по лицето му. Не можеше да разбере нищо от това, което се беше случило, нито пък защо. Чувстваше се предаден, но от кого точно? Непрекъснато превърташе пред очите си момента, в който отвори синия калъф в банката – смазващото разочарование и шока. Къде беше Лебеда, неговият Лебед? Не можеше да спи.