След като се изкъпа и среса, тя облече приготвените за нея дрехи. Бяха приятни не само на допир, но и на вид и на мирис, а и шумоляха нежно при ходене. Джил щеше да иде отново при интересния изглед от прозореца, ако в този миг не я прекъсна тропане по вратата.
— Влез! — извика Джил.
Появи се Скруб, който също се бе изкъпал и облякъл във великолепни нарнийски дрехи. Ала не личеше да му е особено приятно.
— А, ето те и теб най-после! — сърдито рече той и се хвърли на един стол. — Търся те от сто години.
— Ами ето, намери ме! — каза Джил. — Слушай, Скруб, тук е страхотно. Направо екстра, нали? — За миг бе забравила всичко за знаменията и за изчезналия принц.
— Така ли мислиш? — промърмори Скруб и след кратко мълчание добави: — Да не бяхме идвали въобще!
— Но защо?
— Не мога да понеса това — продължи Скруб. — Да видя краля… Каспиан… превърнал се в кретащ старец. Просто е… просто е страшно.
— Защо? Какво ти пречи на теб?
— Ах, нищо не разбираш. Но като си помисля, как би могла. Не ти казах, че този свят има различно време от нашето.
— Какво искаш да кажеш?
— Времето, прекарано тук, не отговаря на нашето време. Разбираш ли? Колкото и дълго да останем тук, пак ще се върнем в Експерименталното училище в същия миг, в който го напуснахме…
— Това няма да е много забавно…
— О, затвори си устата и не ме прекъсвай! А като се върнеш в Англия, в нашия свят, не можеш да разбереш колко време минава тук. Могат да минат години в Нарния, а у дома минава само една. Братовчедите Певънзи ми обясниха всичко това, но се проявих като глупак и забравих! По всичко личи, че в Нарния са минали седемдесет години, откакто за последен път съм бил тук. Разбираш ли сега? Връщам се и Каспиан е грохнал старец.
— Тогава значи кралят наистина е бил твой стар приятел — прошепна Джил. Ужасяваща мисъл се бе промъкнала в ума й.
— Точно така — съгласи се нещастно Юстас. — И то много добър приятел. Но миналия път беше само с няколко години по-голям от мен. Да видя този старец с бяла брада и да си спомня Каспиан през онази сутрин, когато завзехме Уединените острови или когато се бихме с Морската змия… ах, това е ужасно! По-лошо е, отколкото ако го бях намерил мъртъв.
— Млъкни веднага! — прекъсна го Джил нетърпеливо. — Много по-лошо е, отколкото си мислиш. Изпуснахме първото знамение.
Скруб естествено не разбра нищо. Тогава Джил му разказа за разговора си с Аслан — за четирите знамения и за поставената им задача да открият изчезналия принц.
— Разбираш ли — завърши тя, — ти наистина видя твой стар приятел, точно както каза Аслан. Трябваше да отидеш и да говориш с него. А ти не го направи и всичко тръгна наопаки от самото начало.
— Но откъде можех да знам? — възмути се Юстас.
— Ако ме беше слушал, когато се опитах да ти кажа, всичко щеше да е наред! — укори го Джил.
— Да-да, а ако ти не се беше правила на герой на ръба на пропастта и не беше се опитала да ме убиеш… да, казах „убиеш“ и смятам да го повтарям често, така че се подготви… щяхме да дойдем заедно и да знаем какво да правим.
— Сигурно наистина е бил първият човек, когото си видял! — рече Джил. — Навярно си пристигнал тук часове преди мен. Убеден ли си, че не видя друг преди него?
— Пристигнах не повече от минута преди теб — отвърна Скруб. — Може би теб те е духал по-бързо от мен. За да навакса изгубеното време. Изгубеното от теб!
— Не бъди такъв звяр, Скруб! — оплака се Джил. — Я! Какво е това?!
Беше камбанката на замъка, която ги призоваваше на вечеря. За щастие прекъсна разговора, който щеше да се превърне в първокласна караница. И двамата усещаха невероятен глад.
Джил и Юстас не бяха виждали нищо по-великолепно от вечерята в огромната главна зала на замъка. Той наистина бе идвал в този свят и преди, но бе прекарал цялото си време по море и не знаеше нищо за славното гостоприемство на нарнийците у дома. От тавана висяха знаменца и всяко ястие пристигаше придружено със звук от тръби и барабани. Супите щяха да накарат слюнките ви да потекат само при мисълта за тях. Също и чудесните риби павендери, еленовото месо, пауните, сладкишите, сладоледът, кремовете, плодовете и ядките. Да не говорим за разнообразните вина и други питиета. Дори Юстас се развесели и призна, че „не е зле“. А щом приключиха със сериозното ядене и пиене, един сляп бард излезе пред тях и захвана великата древна легенда за принц Кор, Аравис и коня Брий, наречена „Брий и неговото момче“. В нея се разказва за приключението, случило се в Нарния и Калормен, както и в земите между тях, през Златния век, когато Питър бе Върховен крал в Каир Паравел. (Сега нямам време да ви я разказвам, но си заслужава да я чуете.)