— Хей… — започна Джил, но изведнъж прекъсна с писък. Не бе много силен — звучеше сякаш устата й беше запушени или пълна с нещо.
Миг по-късно гласът й се върна и тя закрещя с пълна сила, но останалите не можеха да различат думите. След това няколко неща се случиха едновременно. Ивицата светлина напълно изчезна за момент, чуха шум от боричкане и прокънтя задъхания глас на Блатния мърморец:
— Бързо! На помощ! Хванете й краката! Някой я дърпа! Там! Не, тук! Късно е вече…
Отворът и изпълващата го студена светлина отново се виждаха. Джил бе изчезнала.
— Джил! Джил! — закрещяха те, но отговор не дойде.
— Защо, дявол да го вземе, не я държа по-здраво?! — ядоса се Юстас.
— Не зная, Скруб — простена Глъм. — Но това изобщо не ме учудва. Аз съм роден некадърник. Орисан съм. Орисан да стана причина за смъртта на Поул. Също както бях орисан да изям Говорещия елен в Харфанг. Не че вината не е и моя.
— Не можеше да ни сполети по-голямо нещастие и срам — рече принцът. — Изпратихме храбрата дама в ръцете на враговете и останахме тук в безопасност.
— Не прекалявайте с черните краски, сър — утеши го Глъм. — В тази дупка не сме в безопасност, като изключим гладната смърт, която ще ни споходи.
— Дали ще мога да се провра през процепа, откъдето мина Джил? — обади се Юстас.
В действителност с Джил се случи следното.
Веднага щом показа глава от дупката, откри, че сякаш гледа от прозорец на втория етаж, вместо както си мислеше — от отвор в земята. Заради дългото време, прекарано в мрак, очите й отначало не можаха да възприемат гледката пред нея. Осъзна само, че това не бе слънчевата светлина, която очакваше да види. Въздухът бе леденостуден, а светлината — бледа и синкава. Чуваше силен шум, а във въздуха летяха множество бели предмети. Тъкмо в този момент извика на Глъм да я изправи на раменете си.
Стъпила върху Глъм, Джил виждаше и чуваше много по-добре. Шумовете, които долови, се оказаха два вида: ритмично тропане с крака и музика от четири цигулки, три флейти и един барабан. Успя също да прецени къде се намира. Гледаше откъм дупка в стръмен склон, чието подножие бе на около четири метра под нея. Всичко наоколо беше бяло. Изведнъж тя ахна! Съществата бяха красиви малки фавни и дриади с венци от листа върху разветите си коси. За момент помисли, че се движат напосоки, но после разбра, че всъщност се извиват в танц. Изпълнението имаше множество сложни стъпки и фигури и не бе лесно. Изведнъж тя прозря, че бледата синкава светлина идваше от луната, а бялото по земята бе сняг. Разбира се! Звездите грееха от черното мразовито небе над нея. Високите тъмни предмети зад танцуващите се оказаха дървета. Спътниците не само бяха стигнали до Горната земя, но и можеха да излязат в центъра на Нарния. Джил усети, че ще припадне от радост. Чувството й се засили от музиката — ритмична, невероятно мелодична, леко застрашителна, но изпълнена с добра, бяла магия (също както онова монотонно подрънкване на Вещицата бе изпълнено с черна магия).
Разбира се, за да се разкаже всичко това, е нужно доста време, но за да се види — съвсем кратко. Джил почти веднага се обърна да извика към останалите: „Хей, всичко е наред! Вече сме у дома!“ Но причината да спре до „Хей…“ бе следната. Около танцуващите се вихреше кръг от джуджета, облечени в най-хубавите си огненочервени дрехи. Носеха качулки, обточени с кожа, златни пискюли и бяха обути с високи кожени ботушки. Докато обикаляха, хвърляха снежни топки (тъкмо това бяха белите предмети, които Джил видя да летят из въздуха). Не замеряха танцуващите, както биха постъпили непослушните английски момчета, а ги хвърляха в такт с музиката така, че ако танцьорите изпълняваха стъпките си правилно, никой нямаше да бъде ударен. Това бе Великият снежен танц, който се изпълнява всяка година в Нарния през първата лунна нощ след падането на снега. Освен танц той е и игра — от време на време някой танцьор обърква стъпките и снежните топки го удрят в лицето, което разсмива всички присъстващи. Но ако групата от танцьори, джуджета и музиканти е добра, танцът може да продължи с часове, без никой да бъде ударен. Когато времето е хубаво и необузданата им горска кръв закипи от студа, барабанния ритъм, зова на бухалите и лунната светлина, стават още по-игриви и танцуват до зори. Иска ми се да можехте и вие да ги видите.
Джил не успя да продължи след „Хей…“, защото отдалечено джудже запрати през танцуващите снежна топка, която направо й заседна в устата. Тя нямаше нищо против — дори и двадесет снежни топки не биха могли да помрачат настроението й в този миг. Но колкото и да е щастлив човек, все пак не може да говори, когато устата му е пълна със сняг. След доста плюене и тръскане тя си възвърна речта, но вече бе забравила, че спътниците й долу в мрака още не знаеха добрата вест. Тогава се наведе колкото можеше през дупката и закрещя към танцьорите: