— Помощ! Помощ! Заровени сме под хълма! Елате да ни изровите!
Нарнийците дори не бяха забелязали малкия отвор в склона и естествено изненадата им бе голяма. Оглеждаха се на доста места, преди да разберат откъде идва гласът. Но щом забелязаха Джил, втурнаха се към нея. Неколцина се изкатериха по стръмнината. Десетина ръце се протегнаха за помощ. Джил се хвана напосоки и я издърпаха от дупката. После се плъзна по стръмното с главата напред, а когато се изправи, каза:
— Моля ви, идете да изровите останалите. Освен конете там има още трима души. Единият от тях е принц Рилиан.
Докато изричаше тези думи, около нея вече се бе насъбрала тълпа. Освен танцуващите бяха дошли много други, за да гледат танца. От дърветата заскачаха катерички и бухали. Таралежите се придвижваха с поклащане толкова бързо, колкото им позволяваха късите крачета. Бобрите и мечките ги следваха с по-бавна стъпка. А последната зрителка бе грамадна пантера, която махаше с опашка от вълнение.
Щом разбраха думите на Джил, всички се захванаха за работа.
— Кирки и лопати, момчета, кирки и лопати! — викаха джуджетата и се затичаха през гората с пълна сила. — Бързо, да си вземем инструментите!
— Разбудете къртиците! Те обичат да копаят. Добри са поне колкото джуджетата — каза някакъв глас.
— Какво каза тя за принц Рилиан? — чу се друг глас.
— Тихо! — изшътка пантерата. — Горкото дете си е изгубило ума. Нищо чудно, след като е било под земята. Просто не знае какво говори!
— Точно така! — съгласи се една стара мечка. — Та тя каза, че принцът бил кон!
— Нищо подобно! — възрази бъбрива катеричка.
— Да, така каза! — каза друга, още по-устата.
— Т-той е там! В-в-вярно е! — обади се Джил, тракайки със зъби от студа. — Не г-г-говорете глупости!
Една от дриадите веднага я загърна с кожено наметало, изпуснато вероятно от бързащо за инструментите си джудже. После учтив фавън изприпка между дърветата към пещерата, където Джил видя да гори огън, за да й донесе нещо топло за пиене. Преди да се върне обаче, се появиха джуджетата, нарамили кирки и лопати. Втурнаха се към склона. Джил дочу викове: „Хей, какво правиш? Хвърли този меч!“, „Стига, младежо, стига!“ и „Злобничък е, нали?“ Тя изтича към дупката. Когато съзря лицето на Юстас, не знаеше дали да плаче или да се смее. Той бе блед и покрит с мръсотия, но дясната му ръка размахваше меч, с който посягаше към всеки, осмелил се да доближи.
Разбира се, Юстас прекара последните няколко минути съвсем различно от Джил. Чу виковете и я видя да изчезва в неизвестността. Също както принца и Глъм, така и той си помисли, че е заловена от врагове. Дълбоко под земята не можеше да види, че бледата, синкава светлина е всъщност блясъкът на луната. Той си представяше, че дупката просто води в друга пещера, осветена от призрачни отблясъци и пълна с неизвестни зловещи създания на Долната земя. А когато успя да убеди Глъм да му подложи гръб, извади меча си и показа глава навън. Наистина постъпката му бе смела. Ако можеха, другите щяха да сторят това преди него, но процепът бе толкова тесен, че нямаше как да се проврат. Юстас бе малко по-едър, но доста по-тромав от Джил и когато се показа навън, си удари главата в свода на процепа. Събори неголяма преспа сняг върху лицето си. А щом отново бе в състояние да вижда и съзря същества, които на дузини се носеха към него с все сила, никак не е за учудване, че се опита да ги отблъсне.
— Спри, Юстас! Престани! — кресна му Джил. — Всички са приятели, не виждаш ли? Излезли сме в Нарния. Всичко е наред.
Тогава Юстас разбра грешката си и се извини на джуджетата. Те му простиха и множество здрави космати ръце се протегнаха, за да излезе, както бяха помогнали и на Джил преди броени минути. Тя самата се изкатери по склона, промуши глава през мрачния отвор и съобщи добрата вест на затворниците долу. После, докато се обръщаше, дочу мърморенето на Глъм:
— Ах, горката Поул. Много й се насъбра, особено сега накрая. Замаяла й се е главата, което изобщо не ме учудва. Започват да й се привиждат разни неща.
Джил и Юстас си стиснаха ръцете и заедно вдишаха дълбоко от свободния среднощен въздух. Донесоха на Юстас топло наметало, както и горещ чай за двамата. Докато отпиваха, джуджетата изчистиха снега и чимовете около дупката. Поле кирките и лопатите затанцуваха весело, както краката на фавните и дриадите преди десетина минути. Едва преди десет минути! На Джил и Юстас им се струваше, че опасностите в мрака, жегата и задуха са били само сън. Тук вън на студа, под луната и огромните звезди (нарнийските звезди са на по-близко разстояние от тези в нашия свят), заобиколени от весели и добри лица, бе трудно да се повярва в съществуването на Долната земя.