Тъй като Лъва, изглежда, бе свършил, Джил почувства, че трябва да каже нещо. Затова промърмори:
— Благодаря ви, сър. Разбрах.
— Дете — рече Аслан с по-кротък глас отпреди, — може би не разбираш толкова добре, колкото си мислиш. Но първата стъпка е да запомниш. Повтори ми четирите знамения по реда им.
Джил се опита, но не ги каза съвсем правилно. Лъва я поправи. Накара я да ги повтори пак и пак, докато накрая можеше да ги казва без грешка. Аслан прояви голямо търпение и затова, щом свърши, Джил събра смелост и го попита:
— Извинете, а как ще стигна до Нарния?
— С дъха ми! — отвърна Лъва. — Ще те издухам на запад, както направих с Юстас.
— Ще го настигна ли навреме, за да му кажа първия знак? Но сигурно това няма значение. Ако види свой стар приятел, той непременно ще отиде да говори с него, нали?
— Нямаш време за губене! — отговори Лъва. — Затова трябва да те изпратя веднага. Ела, върви пред мен към ръба на пропастта.
Джил си спомни, че тя бе виновна да няма време. „Ако не бях се държала като глупачка, двамата със Скруб щяхме да тръгнем заедно. И той също щеше да чуе нарежданията“ — помисли тя и направи както й бе наредено. Беше много страшно да се върне до ръба на пропастта, особено когато Лъва не вървеше до нея, а зад нея. Меките му лапи не вдигаха никакъв шум.
Ала дълго преди да стигне до ръба, гласът зад нея каза:
— Не мърдай! Сега ще задухам. Но най-напред не забравяй, в никакъв случай не забравяй знаменията. Повтаряй ги сутрин след събуждане и вечер преди лягане и когато се събудиш посред нощ. Каквито и необикновени неща да ти се случат, не позволявай нищо да отвлича мисълта ти от знаменията. Второ, предупреждавам те, че тук на тази планина ти говорих ясно. В Нарния често няма да бъде така. Тук на върха на планината въздухът е чист, твоят ум — също. Като попаднеш в Нарния, въздухът ще се сгъсти. Внимавай много да не ти се замъгли умът. А знаменията, научени тук, ще изглеждат много различно от твоите представи, когато ги срещнеш там. Ето защо е толкова важно да ги знаеш наизуст и да не обръщаш внимание на външността. Помни знаменията и вярвай в тях. Нищо друго няма значение. А сега, дъще Евина, сбогом…
Към края на речта гласът затихна и накрая съвсем изчезна. Джил погледна зад себе си. За свое изумление видя, че скалата е вече на стотина метра зад нея, а Лъва се бе превърнал в яркозлатна точица на ръба. Тя бе стиснала зъби и юмруци в очакване на мощен порив, но дъхът му всъщност се оказа тъй нежен, че дори не забеляза кога се отдели от земята. Сега на хиляди метри под нея имаше единствено въздух.
Уплаши се само за миг. Най-напред светът под нея бе тъй далече, че сякаш нямаше нищо общо с нея. Освен това да се носиш на дъха на Лъва бе изключително удобно. Джил откри, че може да легне по гръб или по корем и да се върти както си иска, сякаш беше във вода (ако добре сте усвоили как). Понеже се движеше със скоростта на дъха, не се усещаше вятър и въздухът бе приятно топъл. Никак не приличаше на полет със самолет, защото нямаше и следа от шум и вибрации. Ако някога се бе возила на балон, щеше да й заприлича на този вид пътуване, само че бе още по-приятно.
Когато погледна назад, забеляза за пръв път колко е огромна планината, от която в момента се отдалечаваше. Зачуди се защо такава висока планина не е покрита със снегове и ледове. „Сигурно в този свят тези явления са различни“ — помисли тя. После погледна под себе си. Намираше се толкова високо, че не можеше да разбере дали се носи над суша или над вода, нито с каква скорост пътува.
— Олеле! Знаменията! — извика изведнъж Джил. — Трябва да ги повторя. — За секунда-две я обхвана паника, но откри, че може да ги казва без грешка. — Е, тогава всичко е наред — успокои се тя и с въздишка на задоволство се изтегна във въздуха като върху диван.
„Ама че работа — каза си тя след няколко часа, — май съм заспала. Да спиш върху въздуха! Питам се дали някой го е правил преди мен. Сигурно не! А, разбира се, ами Скруб! Нали е пътувал по същия маршрут малко преди мен. Нека да видя какво има там долу.“
Под нея като че ли се простираше необятна тъмносиня равнина. Не се виждаха възвишения, но по нея се движеха големички бели предмети. „Сигурно са облаци — помисли тя. — Но много по-големи от онези, дето ги видяхме от планината. Навярно са по-големи, защото са по-близо. Сигурно започвам да слизам. Проклето слънце!“