— Много добре знам аз какви ги вършиш с враговете от плът и кръв — обади се Касуми, а Кълган го изгледа с любопитство. — В първите години на войната двамата с капитана се сражавахме един срещу друг при обсадата на Крудий. Едва след като си изяснихме кой кой е, разбрах, че е бил вторият след принц Арута по време на обсадата, както и той — че аз съм командвал щурма.
Вратата се отвори и влезе едър мъж с дълго наметало. Беше с буйна брада и обрулено от вятър и дъжд лице — приличаше на ловец или дървосекач. Мъжът се усмихна и избоботи:
— Само няколко дни да ме няма, и виж ти кой дошъл. Тъмното лице на Гардан грейна в усмивка и той се надигна и протегна ръка.
— Мийчъм!
Здрависаха се и Мийчъм го плесна по рамото.
— Добра среща, капитане.
Касуми също се надигна и се ръкува със стария си познат. Мийчъм беше волник, поверил бе парчето си земя на Кълган и служеше при него, макар да го смятаха повече за приятел на стария чародей, отколкото за слуга.
— Имаше ли късмет този път? — попита Кълган. Горянинът поглади разсеяно белега на лявата си буза и отвърна:
— Не. Все мошеници.
— Чухме, че наблизо минава керван с врачки и цигани — поясни Кълган на Гардан и Касуми. — Спрели са на стан, на няколко дни път оттук. Пратих Мийчъм да види дали някой от тях не е с истинска дарба.
— Имаше един — каза Мийчъм. — Но като му казах откъде съм, си замълча. Кой знае, може и да се хване на въдицата. — Горянинът се огледа. — Е, няма ли някой най-после да ми каже какво става тук?
Кълган заописва случилото се надълго и нашироко, но вратата се отвори и разговорът секна. Влезе Уилям — водеше за ръка Гамина. Повереничката на стареца изглеждаше още по-пребледняла. Момичето се вгледа в Кълган, в Касуми и Гардан, и гласът му прониза умовете им.
„Простете ми, че причиних толкова болка. Изплаших се.“ Кълган протегна ръце и детето приседна плахо в скута му.
— Успокой се, миличко. Всичко е наред. Разбираме. Другите се усмихнаха окуражително на детето и то като че ли се отпусна. Фантус също влезе в стаята и зашляпа с опашка по пода. Уилям го погледна бързо и каза:
— Фантус е гладен.
— Тоя звяр е гладен по рождение — изсумтя Мийчъм.
„Не — отекна мисълта в главите им. — Той каза, че е гладен. Днес никой не се е сетил да го нахрани. Чух го.“
Кълган леко отмести детето от себе си, за да го погледне в очите.
— Какво искаш да кажеш?
„Той каза на Уилям, че е гладен. Току-що. Чух го.“ Магьосникът изгледа момчето.
— Уилям, ти можеш ли да чуваш Фантус?
Уилям го погледна озадачено и отвърна:
— Разбира се. Вие не можете ли?
„Те си говорят непрекъснато.“
Лицето на Кълган се оживи.
— Но това е удивително! Представа нямах. Нищо чудно, че са толкова близки. Уилям, откога можеш да си говориш с Фантус така?
Момчето сви рамене.
— Откакто помня. Фантус винаги ми говори.
— А ти ги чуваш как си говорят? — Гамина кимна. — Ти можеш ли да разговаряш с Фантус?
„Не. Но мога да го чувам, когато той приказва на Уилям. Мислите му са особени. Трудно е.“
Гардан слушаше стъписан. Чуваше отговорите на Гамина в главата си, все едно че слушаше глас.
Уилям се извърна към дрейка и се сопна:
— Е, добре! — После се обърна към Кълган. — Ще прескоча до кухнята да му донеса нещо. Нали Гамина може да остане тук?
Кълган прегърна нежно момиченцето и то отново се отпусна в широкия му скут.
— Разбира се.
Уилям изхвърча от стаята и Фантус бързо се изтътри след него, подгонен от глада. Щом излязоха, Кълган попита:
— Гамина, а Уилям може ли да говори така и с други същества освен с Фантус?
„Не зная. Ще го попитам.“
Всички я загледаха смаяно как килна леко главичка, сякаш се заслуша в нещо. След малко детето кимна. „Казва, че само понякога. Повечето животни не били много интересни. Интересували се само от храна и от други животни.“
Лицето на Кълган засия, сякаш някой му беше поднесъл скъп дар.
— Чудо на чудесата! Такъв талант. Не сме чували някой досега да е могъл пряко да общува с животни. Някои чародеи са намеквали за съществуването на подобна дарба в миналото, но за такова нещо — никога. Ще трябва да го проучим.
Очите на Гамина се разшириха в очакване. Тя изправи гръбче и извърна глава към вратата и миг след това влязоха Пъг и Доминик. И двамата изглеждаха уморени, но и помен от някаква скръб не се четеше по лицата им.
Преди някой да успее да зададе тревожния въпрос, Пъг каза:
— Жив е все още, въпреки че е страшно изтощен. — Погледна Галина, сгушена в скута на Кълган, сякаш от тази ласка зависеше животът й. — Ти по-добре ли си? — попита я Пъг. Детето се усмихна едва-едва и кимна.