— Но аз не съм елф — каза Арута. — Аз ще отида в Морелайн, стига само да ми покажете пътя.
Томас огледа събралите се на площадката.
— Не само ще ви го покажем. Нозете ви ще поставим на пътя към Морелайн, Арута — рече той, — но не и преди да отдъхнете и да се посъветваме. Първо трябва да си починете и да поспите преди нощния пир.
Срещата приключи и елфите се разотидоха, останаха само Калин, Томас, кралицата и групата с Арута. Мартин каза:
— Как е синът ви?
Томас се усмихна широко и махна с ръка да го последват. Преведе ги по мост, заслонен от гъсти клони до една стаичка, издълбана в ствола на гигантски бряст, където в люлчица спеше бебе. Изглеждаше не повече от шестмесечно, спеше дълбоко и явно сънуваше нещо, защото пръстчетата му леко потръпваха. Мартин огледа детето и веднага забеляза какво бе имал предвид Калин с думите, че в жилите му тече особена кръв. Бебенцето приличаше повече на човешко, отколкото на елфско, ушичките му бяха съвсем леко изострени и имаха мека част като у хората. Кръглото му личице беше с издути бузки и в чертите му се долавяше нещо, което подсказваше на Мартин, че прилича повече на татко си, отколкото на кралицата. Агларана се пресегна и го погали нежно.
— Какво име му дадохте? — попита Мартин.
Кралицата отвърна тихо:
— Калис.
На елфския език името означаваше „чедо на зеленината“ и напомняше за живот и растеж. Име, носещо добро предзнаменование.
После го заведоха в определени за тях стаи в дървесния град, в които намериха приготвени корита с топла вода и чисти постели. Скоро всички се изкъпаха и заспаха, освен Арута. Умът му странстваше между заспалата Анита и сребристия стрък, растящ край брега на черно езеро.
Мартин седеше самичък, потопен в наслада от първата си вечер в Елвандар от цяла година. Повече от всяко друго място, дори от замъка на Крудий, това бе негов дом. Играл бе тук като момче заедно с децата на елфите.
Тихи елфски стъпки го накараха да се обърне.
— Галайн — промълви той щастлив, че вижда най-стария си приятел. Прегърнаха се и Мартин каза: — Очаквах да те видя по-рано.
— Току-що се върнах от патрул по северния край на леса. Напоследък тук стават странни неща. Чух, че ти можеш да ми осветиш малко пътечката към тях.
— Най-много е пламъче на вощеница, навярно — отвърна Мартин. — Зло някакво се е развихрило, няма съмнение.
Разказа всичко на Галайн и младият елф отрони:
— Ужасно е всичко това, Мартин. — В гласа му се прокрадна искрена тревога за съдбата на Анита. — А брат ти? — Зададен лаконично по обичая на елфите, въпросът съдържаше всички възможни нюанси около премеждията на Арута.
— Държи се някак. Успява понякога да изтласка от ума си всичко лошо; Друг път изглежда направо премазан. Не знам как все пак успява да опази разсъдъка си и да не полудее. Обича я дълбоко. — Мартин поклати глава.
— А ти така и не се ожени, Мартин. Защо?
— Не съм я срещнал.
— Тъжен си.
— С Арута е трудно понякога, но все пак ми е брат. Помня го като дете. Дори тогава беше трудно да се сближиш с него. Навярно причината е в смъртта на майка му, беше много малък тогава. Оттогава е отчужден от всичко. Но при всичката му твърдост и студенина е лесно раним.
— Много си приличате двамата.
— Не отричам — съгласи се Мартин.
Галайн помълча.
— Ние ще помогнем, доколкото можем.
— Трябва да заминем за Морелайн.
Младият елф потръпна.
— Лошо място е това, Мартин. Наречено е „Черното езеро“, но името няма нищо общо с цвета на водата. Същински кладенец на безумието. Моределите ходят там, за да ги споходят сънища за мощ и власт. Намира се на Тъмната пътека.
— И е било място на валхеру?
Галайн кимна.
— А Томас?
Въпросът отново съдържаше купища неизречени мисли. Галайн беше особено близък с Томас, следвал го бе във Войната на разлома.
— Той няма да тръгне с вас. Има си невръстен син. Калис ще бъде мъничък толкова кратко, само няколко години. Един добър баща трябва да бъде с бебчето си. А освен това е много рисковано.