— А с Конгрегацията какво става?
— Изпратих нещата, които ми поръчахте, велики. Другите изгорих, както наредихте. Получих само благодарствена бележка от Великия Хочопепа и нищо повече.
— Какво се приказва по улиците?
— От няколко месеца не съм чул името ви да се споменава. Но скоро след като си заминахте, се говореше, че сте се опитали да вкарате императора в капан и с това сте се опозорили. Че сте изключен от Конгрегацията — че сте първият, лишен от черния халат. Че думите ви вече не са закон. И че всеки, който ви помогне, поставя под заплаха живота си, както и живота на своето семейство и клан.
Пъг се надигна.
— Няма да се задържаме тук, стари приятелю. Не искам да рискувам живота ви, нито живота на клана ти.
Нетоха тръгна да им отвори вратата с думите:
— Познавам ви повече от всеки друг. Вие не бихте могли да направите това, в което ви обвиняват, велики.
— Не съм вече Велик след решението на Конгрегацията.
— Тогава зачитам във вас човека, Миламбер — отвърна домакинът. — Толкова много ни дадохте. Името Нетоха от рода на Чичимеча вече е вписано в регистрите на клана Хунзан. Синовете ми ще израснат до високи санове заради вашата щедрост.
— Синовете?
Алморела се потупа по корема.
— Наесен ще се родят. Жреците лечители смятат, че ще са близнаци.
— Значи Катала ще се зарадва двойно. Първо, като разбере, че скъпата й посестрима е добре, и второ — че ще ставаш майка.
Очите на Алморела се навлажниха.
— Катала е жива и здрава, нали? А момчето?
— Жена ми и синът ми са добре и ви изпращат обичта си.
— Върни им нашите поздрави и обич, Миламбер. Молила съм се дано да можем да се срещнем отново един ден.
— Може би. Няма да е скоро, но някой ден… Нетоха, шарката е невредима, нали?
— Същата си е, Миламбер. Малко неща са се променили. Това все още е твоят дом. Пъг стана и даде знак да го последват.
— Възможно е да ми се наложи да се върна бързо в родния си свят. Ако известя за пристигането си с два удара на гонга, накарай всички бързо да напуснат дома, защото може да ме гонят други, които да ви навредят. Дано не се стига до това.
— Както пожелаеш, Миламбер. Излязоха от стаята и се запътиха към стаята с шарката.
— На поляната до езерцето е средството, с чиято помощ ще се върна у дома — каза Пъг. — Бих искал никой да не се приближава до него, докато не го затворя.
— Готово. Ще заповядам на пазачите да не пускат никого на поляната.
— Закъде си се запътил, Миламбер? — попита Алморела.
— Това няма да ви кажа. Каквото не знаете, не могат да ви го изтръгнат насила. Вече бездруго сте в опасност само защото сте ми предложили за малко подслон. Повече не бива да знаете.
Пъг вкара Доминик и Мийчъм в стаята с шарката, затвори вратата, измъкна един свитък от кесията на колана си и го постави в самия център на голямата мозайка, изобразяваща три играещи делфина. Запечатан беше с черен восък, украсен с врязан печат от пръстена на Великия.
— Изпращам писмо до един приятел. С този символ на него никой няма да посмее да го отвори, освен получателя. — Затвори за миг очи и свитъкът изведнъж изчезна.
Пъг даде знак на Доминик и Мийчъм да застанат от двете му страни върху шарката.
— Всеки Велик в Империята има такава шарка в дома си. Всяка от тях е неповторима и след като я запомни точно, чародеят може да се прехвърля през нея в пространството или да изпраща предмети. В редки случаи добре запомнени места, като кухнята в цитаделата на Крудий, където работех като момче, могат да послужат не по-зле от шарката. Обичайно е да пожелаеш да прозвучи гонг при пристигането ти, за да бъде известен домакинът, но този път смятам да го избегна. Хайде. — Той ги хвана под мишниците, притвори очи и замълви нещо. Въздухът затрептя като в мъгла и стаята около тях сякаш започна да се променя.
— Какво… — ахна Доминик, като разбра, че са се озовали на съвсем друго място. Погледна надолу към шарката и видя, че е различна — наподобяваше стилизиран цвят в жълто и червено.
— Господарят на този дом е брат на един от старите ми учители. Заради него е направена шарката — каза Пъг. — Този Велик често прескачаше насам. Надявам се, че тук все още можем да намерим приятели.
Той отиде до вратата, плъзна я настрани и надникна в коридора. Доминик пристъпи зад него.
— Какво разстояние пропътувахме?
— Над седемстотин мили.
— Удивително — прошепна монахът.
Пъг бързо ги поведе към друга стая. Лъчите на следобедното слънце проникваха през широкия прозорец на отсрещната стена и очертаваха на пода зад полупрозрачната врата сянката на единствения й обитател. Без да предизвести за идването си, Пъг я отвори и влезе.