Бару даде знак, че остава в тила, и Арута кимна и тръгна. Последваха го Лаури и Роалд. Преди да се обърне и да тръгне след тях, Джими се наведе към Мартин и Арута и прошепна:
— Само да се върнем живи, ще ви пищя цяла седмица! Мартин го плесна по рамото и го подбутна напред. Арута погледна брат си и промълви:
— Аз също.
Лежаха мълчаливо в падината край пътя, зад ниския скален рид, отделящ ги от преминаващите конници. Затаиха дъх вкочанени, а конниците сякаш забавиха бездруго мудния си ход. Стояха така дълго и мъчително, изтръпнали от страх да не ги открият. И малко преди всяка жила по телата им да закрещи и всеки мускул да заболи, ездачите от патрула ги подминаха. Арута си пое облекчено дъх, претъркули се, надникна и се увери, че пътят е празен. Кимна на Галайн и елфът пое отново по дефилето. Другите го последваха безшумно.
Нощният вятър бръснеше по скалното чело на планината. Арута опря гръб в канарата и погледна накъдето му сочеше Мартин. Галайн се беше притиснал в отсрещната стена на процепа, през който се провираха. Бяха прехвърлили един от ридовете източно от тесния път и на пръв поглед се бяха отклонили от целта, но това отклонение се беше оказало наложително, за да избегнат все по-нагъсто движещите се моределски патрули. Сега пред очите им долу се разгръщаше широк каньон, а зад него се издигаше високо плато. В средата на платото дори оттук се виждаше малко езеро. Вляво от тях пътят обръщаше по ръба на каньона и се скриваше отново зад отсрещните ридове, ясно очертани от светлината на трите луни.
Там, където пътят се прилепваше до ръба на каньона, се издигаха две еднакви каменни кули — досущ като близнаци. Други две стърчаха отсреща на платото. Между тях вятърът поклащаше тесен мост. По върховете на четирите кули горяха факли и пламъците им лудуваха бясно под напора на вятъра. Движещите се фигури по моста и по бойниците подсказваха, че мястото се охранява зорко.
— Морелайн — въздъхна Арута.
— Явно са се страхували, че ще доведете цяла армия — обади се Галайн.
— Имаше такава идея — подхвърли Мартин.
— Прав беше, като го сравни с пътя към Сарт — каза Арута. — Щеше да е също толкова зле. Щяхме да изгубим хиляда души само докато стигнем дотук — ако изобщо стигнехме. А по моста, в колона по един… Щяха да избият всички.
— Виждате ли онова черно нещо оттатък езерото? — попита Мартин.
— Здание някакво — отвърна озадачено Галайн. — Не е нормално тук да има здание, каквото и да е здание, макар че от валхеру може да се очаква всичко. Това е крепост. Трябва да е построена от валхеру, макар че не съм чувал за такова нещо.
— Къде ще намерим сребротръна? — попита Арута.
— Според легендите той има нужда от вода, така че трябва да е някъде на брега на езерото — отвърна Галайн. — Нищо повече не се знае.
— Първо кажи как да стигнем там — рече Мартин.
Галайн коленичи и почна да чертае по земята.
— Ние се намираме тук, а мостът — ето тук. Някъде долу при основата има малка пещера или по-скоро пукнатина, достатъчно голяма, за да се провре през нея едно гвали, така че според мен може да се мине. Може да е комин в скалата, по който ще се изкачите, или да свързва пещери. Но Оппала ни каза ясно, че е прекарал известно време със своите събратя на платото. Не са останали дълго заради онова „лошо нещо“, но го описа доста подробно, така че Томас и Калин са сигурни, че не греши.
— Забелязах една цепнатина в скалите от другата страна на каньона, така че ще се промъкнем покрай входа на моста, докато онази черна сграда остане между нас и стражите. Там ще намерите нещо като улей надолу. Дори да е стръмно, ще можете да се спуснете с въжета, а след това аз ще ги издърпам и ще ги скрия.
— Голямо удобство, ако решим да се изкатерим обратно, няма що — подхвърли Джими.
— Утре вечер ще ги спусна пак — поясни Галайн. — Ще ги оставя спуснати до призори. После пак ще ги издърпам. И следващата вечер — пак. Мисля, че ще мога да се скрия в цепнатината. Най-много да се изтегля в храстите. И ще гледам да се пазя от моределите — добави Галайн с усмивка. — Ако въжетата ви потрябват по-рано, просто извикайте.