Мартин погледна Арута.
— Докато не знаят, че сме тук, имаме шанс. Те все още се оглеждат на юг, смятат, че сме някъде между Елвандар и тук. Стига да не се издадем.
— Какво пък, по-добър план не бих могъл да измисля — вдигна рамене Арута. — Да тръгваме.
Запълзяха бързо между скалите към каньона. Трябваше да се спуснат в него преди изгрев слънце.
Джими пълзеше, скрит в сянката под моста. Ръбът на каньона се намираше на около сто и петдесет стъпки над тях, но все още имаше опасност да ги забележат. Появи се малка черна цепнатина, момчето се обърна към Лаури и прошепна:
— Разбира се. Трябваше да е точно под моста.
— Ето я! Точно под моста, както каза Галайн.
— Да се надяваме само, че няма да си направят труда да погледнат надолу.
Предадоха си вестта от ухо на ухо и Джими се напъха в цепнатината. Беше много тясно само първите десетина стъпки, после улеят се уширяваше и навлизаше в пещера. Джими се извърна към другите и каза:
— Подайте ми факел и кремък.
Взе ги и в същия миг нещо изшумоля зад гърба му. Джими се обърна и камата сама се озова в ръката му. Смътната светлина, струяща през процепа, по-скоро пречеше — заради нея по-голямата част от пещерата изглеждаше мастиленочерна. Джими затвори очи, разчитайки на другите си сетива, и отстъпи, молейки се безмълвно на бога на крадците.
Отново чу някакво стържене над главата си, като от нокти върху скала, чу и нечие тежко дишане. И веднага си спомни за приказките на гвалито за „лошото нещо“, дето изяло един от съплеменниците му.
Шумът се чу отново, този път по-близо, и Джими адски съжали, че е толкова тъмно. Чу вдясно от себе си гласа на Лаури и изсъска:
— Тук има някакво животно!
Лаури каза нещо на останалите и се чу как изпълзя назад, после до ушите на момчето стигна шепотът на Роалд:
— Мартин идва.
Джими стисна отчаяно дръжката на камата и си помисли: „Ами да, щом е за бой с разни животни, и аз щях да пратя първо Мартин“. Очакваше всеки момент херцогът на Крудий да скочи до него и дори се зачуди какво толкова се бави.
После нещо изведнъж се размърда в тъмното и тръгна към Джими и той моментално, почти инстинктивно се дръпна назад. Нещо се удари в крака му под коляното и се чу щракане на челюсти, Джими отскочи, сви се на кълбо, извърна се при падането и тупна върху нещо, което не беше скала. Замахна, без да се колебае, с камата и усети как острието й потъна в нещо меко. Дръпна се като ужилен от гърба на невидимата още твар и чу съскането й и щракането на зъбите й. Съществото се извъртя бързо и Джими пак отскочи и шибна главата си в някаква скална издатина.
Зашеметен, Джими се смъкна по стената, а нещото отново се хвърли срещу него и отново не можа да го улучи. Все още замаян, младият крадец посегна напред с лявата си ръка и усети, че е стиснал животното за врата. Също като приказния юнак с тигъра, не можеше да го пусне — докато го държеше така, звярът не можеше да го достигне. Съществото се замята и го повлече по каменния под, а Джими замушка яростно в твърдата сбръчкана кожа, но от ударите му нямаше почти никаква полза. Звярът се замята яростно, заблъска го в скалата и Джими изпадна в паника — имаше чувството, че ръката му ще се откъсне от рамото. Удряше с камата ужасен и сълзи на страх потекоха по бузите му.
— Мартин? — извика или по-скоро изхлипа Джими. Защо се бавеше? Най-после късметът май го беше изоставил. За пръв път, откакто се помнеше, се почувства напълно безпомощен — нищо не можеше да направи, за да се измъкне. Усети, че ще повърне, вцепени го смъртен ужас. Ужас, а не онази възбуждаща тръпка пред опасността по време на гонитбите по Булеварда на крадците — чист, затъпяващ сетивата ужас.
А съществото се мяташе освирепяло и го блъскаше в стената и… и изведнъж спря. Джими мушна още веднъж и един глас каза:
— Мъртво е.
Все още замаян, малкият крадец отвори очи. Пред него стоеше Мартин, зад него бяха Бару и Роалд; наемникът държеше запален факел. А до момчето се беше проснал огромен гущер, седем стъпки дълъг и с крокодилски челюсти. Дръжката на ловния нож на Мартин стърчеше от тила му. Бившият майстор-ловец коленичи до Джими и попита:
— Добре ли си?
Още в паника, Джими се дръпна от звяра, осъзна, че е жив и здрав, и затръска глава.
— Не, хич не съм добре. — Изтри сълзите си и повтори: — По дяволите, хич, ама хич не съм добре. — Сълзите му отново бликнаха и той изхлипа: — По дяволите! Помислих, че…
Арута се спусна най-сетне от цепнатината, спря се и го изгледа. Докосна го леко по рамото и му каза:
— Стига. Всичко свърши. Нищо ти няма.