Ядосан от слабостта си, Джими възкликна:
— По дяволите! Помислих, че ще ме довърши. Никога не съм се плашил толкова…
— Това гущерче може да изплаши всеки, Джими — каза Мартин. — Виж му зъбките само.
Джими потръпна, а Арута се опита да го успокои.
— Всички се плашим. Просто най-после срещна нещо, което да ти вземе страха.
Джими кимна.
— Дано само да си няма по-голям брат наоколо.
— Рани ли те?
— Само съм ожулен. Но много.
— Скално влечуго — каза Бару. — От по-големите. Добре, че го убихте с тоя нож, милорд.
На светло звярът изглеждаше внушителен, но не чак толкова ужасен, колкото хлапакът си го представяше в тъмното.
— Е, и това ли е „лошото нещо“?
— Сигурно. И ти се изплаши, а представи си как е изглеждало в очите на мъничките гвали. — Мартин вдигна факела. — Хайде да поразгледаме къде сме.
Намираха се в тясна, но висока пещера. Подът се издигаше леко нагоре и навътре от пукнатината, през която бяха влезли.
Джими беше охлузен и натъртен от глава до пети, но тръгна напред.
— Все още аз съм ви специалистът в катеренето по места, където не са ни канили.
Минаха през върволица кухини, всяка малко по-широка от предишната, и започнаха да изпитват смътно безпокойство. Кухините сякаш нямаха край, платото беше голямо и почти не се усещаше, че се качват нагоре.
— Въртим се по спирала — каза Джими. — Бас държа, че сега сме някъде над мястото, където Мартин уби онова влечуго.
По едно време пътят свърши. Джими се огледа и посочи нагоре. На три стъпки над главите им в свода се виждаше тесен отвор.
— Коминът — каза Джими. — Катериш се с опрян в едната страна гръб и се изтикваш с крака по другата.
— А ако се разшири много? — попита Лаури.
— Тогава падаш. Съветвам ви да се катерите бавно.
— Щом гвалитата са се изкатерили, трябва да можем и ние — каза Мартин.
— Да ме прощава ваша милост, но да не искате да кажете, че и по дърветата можете да висите като тях? — подхвърли Роалд.
— Аз съм пръв — каза Джими. — Не държа някой от вас да се изтърве и да ме смаже. Стойте настрана от отвора, докато не ви извикам.
Мартин го надигна и Джими се вмъкна в комина. Оказа се удобен — достатъчно тесен, за да изпълзи нагоре. На другите щеше да им е трудно, особено на Мартин и Бару, но все щяха да се проврат някак. Момчето бързо се изкатери на тридесетина стъпки и се озова в нова пещера. Без светило не можеше да се прецени, но по ехото на дъха му личеше, че е голяма. Наведе се да им извика да се качват.
Изкатериха се бързо. Пещерата се оказа цяла каменна гора от сталактити и сталагмити, тук-там образувани от колони. От нея извеждаха много проходи.
— Колко сме се изкачили според теб, Джими? — попита Мартин.
— Не повече от седемдесет стъпки. Няма и на половината.
— А сега накъде? — попита Арута.
— Освен да ги пробваме един по един — отвърна Джими. Избраха си напосоки един проход и тръгнаха.
След няколко часа обикаляне Джими подвикна:
— Стигнахме.
Арута се промъкна да надникне. Над главата на момчето се виждаше тясна цепнатина. Светлината, струяща от нея, почти го заслепи след сумрачните тунели.
— Излиза сред някакви канари — каза Джими. — На стотина разкрача сме от черната сграда, откъм моста. Голяма е, на два етажа.
— Стражи?
— Не видях.
— Оставаме тук докато се стъмни — каза Арута. — Джими, стой и слушай.
Джими слушаше. На платото беше мъртвешки тихо, само вятърът донасяше по някой случаен звук. Чуваше се или откъслечна дума, или скърцане на ботуши откъм моста. Веднъж му се стори, че чува някакъв нисък гъгнив звук откъм тъмното здание, но не беше сигурен. Слънцето вече се бе спуснало зад ридовете, но небето все още беше светло. Трябваше да са минали цели два часа след обичайното време за вечеря, но толкова високо в планините, малко преди Средилетие и толкова на север, здрачът тук настъпваше много по-късно, отколкото в Крондор. И друг път му се беше отваряла работа по време за ядене, припомни си момчето, но това, кой знае защо, не утеши стомаха му.
Най-после стана тъмно и Джими поне се успокои, а и другите, изглежда — също. Нещо в това място направо им късаше нервите и дори сдържаният обикновено Мартин сипеше тихи ругатни, че трябва да стоят и да чакат. Нещо чуждо и враждебно лъхаше от това място и Джими разбираше, че ще се почувства в безопасност едва когато го остави на мили зад гърба си и когато това преживяване се превърне само в спомен.
Изкачи се на повърхността и остана да пази, след него изпълзяха Мартин и останалите. Бяха се уточнили предварително и се разделиха на три групи: Бару с Лаури, Роалд с Мартин и Джими с принца. Щяха да обиколят брега на езерото да търсят растението и когато една от групите го намереше, трябваше да се върне при скалите и да изчака останалите.