Арута и Джими трябваше да тръгнат към черната сграда, като се бяха разбрали преди това да огледат отзад. Стори им се разумно най-напред да проверят за охрана, преди да започнат търсенето около зданието на валхеру. Нямаше как да се разбере отношението на моределите към него. Можеше да изпитват суеверен трепет като елфите и да го отбягват, освен по времето на някой тайнствен ритуал, или пък вътре да гъмжи от тях.
Джими се промъкна в тъмнината, приближи се до стената и се притисна до нея. Камъните му се сториха необикновено гладки. Погали ги с длан и се увери, че са лъскави като мрамор. Арута изчака, извадил сабята, докато момчето обиколи.
— Никой не се забелязва — прошепна му хлапакът. — Освен стражите на моста.
— А вътре? — попита Арута.
— Вътре не знам. Голямо е, но има само една врата. Да погледнем ли? — попита Джими с надеждата, че принцът ще каже „не“.
— Да.
Джими го поведе покрай стената, завиха и се озоваха пред единствения вход. Над вратата имаше полукръгъл голям прозорец, от който струеше светлина. Малкият крадец даде знак на Арута до го повдигне и се изкатери до корниза. Хвана се за ръба, набра се на мускули и надникна.
От другата страна на вратата имаше нещо като преддверие с под от мраморни плочи. По-навътре се виждаше разтворена двукрила врата, зад нея — мрак. Стената под прозореца му се стори странна. Камъкът отвън беше само облицовка.
Джими скочи долу и каза:
— Нищо не се вижда.
— Нищо?
— Само някакъв коридор, който води в тъмното. Стражи като че ли няма.
— Хайде тогава да претърсим около езерото, но да държим под око и сградата.
Джими бързо се съгласи и тръгнаха към езерото. Зданието беше започнало да човърка много настойчиво чувството му за „нещо странно“, но хлапакът тръсна глава и се съсредоточи в търсенето.
Минаха няколко часа в обикаляне покрай брега. Водните растения бяха малко — платото беше почти голо. От време на време се чуваше леко шумолене и Арута реши, че е от другите две двойки.
Небето взе да изсветлява и Джими го дръпна да се скрият. Принцът с неохота остави ровенето из тревата и се върнаха при цепнатината. Лаури и Бару бяха вече там, а след няколко минути се върнаха и Мартин и Роалд. Никой не бе намерил сребротрън.
Арута замълча и обърна гръб на останалите. Стисна юмруци, сякаш поразен от непоносима болка, и всички се взряха в него. Една сълза се стече по бузата му. Той се обърна към приятелите и прошепна прегракнало:
— Трябва да е тук.
Изгледа ги един по един и всички прочетоха скръбта и покрусата в очите му. Ако не намереха сребротрън, Анита загиваше.
Мартин се натъжи повече от всички — за миг сякаш видя баща си в онези скръбни мигове малко след загубата на лейди Катерин. Сърцето на отгледания от елфите ловец се сви при мисълта, че брат му може също като лорд Боррик да преживее остатъка от живота си в самотни нощи пред камината, до празното кресло и само с един портрет, в който да се взира. Загинеше ли Анита, сърцето на Арута щеше да умре и радостта завинаги щеше да го напусне. Не, не можеха да загубят надеждата.
— Тук някъде трябва да е — прошепна Мартин.
— Има само едно място, където не сме търсили — добави Джими.
— Вътре в зданието — каза Арута.
— Значи ни остава само едно — каза Мартин.
— А бе все някой трябва да влезе да огледа — каза Джими. Прозвуча му отвратително.
Глава 17
Властелинът на войната
В килията миришеше на гнила слама. Пъг се размърда и разбра, че ръцете му са приковани към стената с въже от кожа на нийдра. Кожата от едрото шесткрако цуранско товарно животно беше здрава почти като стомана и беше забита здраво в каменната стена. Още го болеше главата от онова странно устройство, което бълваше магия. Но го дразнеше и нещо друго. Пъг огледа оковите и зашепна заклинание, което трябваше да ги накара да се разпаднат и да се изпарят, но нещо не стана както трябва. Имаше нещо сбъркано. Заклинанието просто не подейства. Пъг се отпусна на стената, разбрал, че килията е загърната с някакво чародейство, възпиращо всякаква друга магия. „Естествено — помисли си той. — Как иначе ще задържат един магьосник в тъмница?“
Огледа се. Килията беше тъмна и мръсна. Единствената светлина проникваше през малък процеп високо на вратата. Някаква животинка прошумоля в сламата до крака му, той изрита и гадината избяга към отсрещния ъгъл. Стените бяха влажни — значи той и приятелите му бяха натикани някъде под земята. Не можеше по нищо да прецени от колко време са тук, нито имаше представа къде са; можеше да са където и да било на Келеуан.