— Тази твоя самоувереност е погрешна, Елгахар. Заблуждавате се всички. И това сме обсъждали с Хочо. Увереността ви във всемогъществото ви е пълна заблуда. Не само че не сте надминали мощта на своите предтечи, а тепърва ви предстои да я достигате. Сред трудовете на Черния Макрос намерих томове, разкриващи сили, несънувани през всичките хилядолетия, откакто съществува Конгрегацията.
Това сякаш заинтригува Елгахар и той замълча дълго.
— Може би — отрони най-сетне той замислено и бавно тръгна към изхода. — Едно успя да постигнеш, Миламбер. Успя да ме убедиш, че е важно да опазим живота ти по-дълго, отколкото диктува благоволението на Властелина. В теб има знания, които трябва да извлечем. Колкото до останалото… трябва да помисля.
— Да, Елгахар, помисли добре. Помисли над една дума: онази, която сам ми прошепна.
Елгахар понечи да му отвърне нещо, но се отказа и викна на войника отвън да му отвори. Излезе, а Хочопепа изпъшка:
— Той е луд!
— Не — отвърна Пъг. — Не е луд. Просто вярва на брат си.
Всеки, който може да погледне в очите на Аксантукар и Ергоран и да си въобрази, че точно тези двамата ще донесат възход на Империята, е глупак или заблуден идеалист, но не е луд. Онзи, от когото наистина трябва да се боим, е Ергоран.
Отново се умълчаха и Пъг се замисли над онова, което му бе прошепнал Елгахар. Но смразяващата възможност, скрита в тази дума, бе твърде плашеща и той реши да се зарови отново в търсенето на онзи странен миг, в който за пръв път през живота си бе успял да зърне истинското съвършенство на Низшия път.
Мина време. Пъг не знаеше колко, но допусна, че са четири часа след залез слънце — времето, отредено от Властелина за начало на разпита. В килията влязоха стражи и свалиха оковите на Мийчъм, Доминик и Пъг. Хочопепа го оставиха на мира. Отведоха ги в помещение, пълно с инструменти за изтезания. Властелинът стоеше в средата на помещението, облечен в пищна зелена роба, извезана със злато, и говореше на магьосника Ергоран. До тях мълчаливо чакаше реда си мъж с червена качулка. Войниците овързаха пленниците на трите каменни пилона, разположени така, че да могат да се виждат един друг.
— Въпреки основанията ми, Ергоран и Елгахар ме убедиха, че ще по-разумно да те запазим жив, макар всеки от тях да изтъкна различни причини. Елгахар е склонен донякъде да повярва на версията ти, поне дотолкова, че да смята за разумно да се постараем да научим всичко, което е възможно. Ние двамата с Ергоран не сме на същото мнение, но има други неща, които искаме да научим. Ето защо ще се погрижим да изтръгнем от теб истината и само истината. — Властелинът на войната даде знак на палача, който разкъса расото на Доминик и го остави само по долна риза. После отвори една запечатана делва и бръкна в нея с пръчка. Когато я извади, тя бе покрита с някаква гъста слузеста каша. Намаза от нея по гърдите на Доминик и монахът се вкочани. Поради оскъдицата на метали цураните бяха усъвършенствали методи за мъчение, различни от тези на Мидкемия, но не по-малко ефикасни. Веществото се оказа сгъстена киселина, от която кожата на монаха веднага пламна и се покри с мехури. Доминик стисна зъби и не извика.
— Заради икономия на време решихме, че ще си по-склонен да ни признаеш истината, ако най-напред отделим внимание на приятелите ти. Според това, което знаем за вас от бившите ви съотечественици, както и след непростимото ти избухване по време на Имперските игри, твоят характер, изглежда, е твърде състрадателен, Миламбер. Е, ще ни кажеш ли истината?
— Всичко, което ви казах, е самата истина! Изтезанията на приятелите ми няма да го променят.
— Господарю! — извика палачът и Властелинът се извърна към него.
— Какво?
— Този човек… вижте.
Болката се беше махнала от лицето на Доминик. Беше увиснал на стълба с блажено изражение.
Ергоран пристъпи към монаха и го огледа.
— Изпаднал е в някакъв транс…
Двамата с Властелина се извърнаха удивени към Пъг.
— Що за хитрини прилага този лъжежрец, Миламбер?
— Той наистина не е жрец на Хантукама, но е духовник от нашия свят. Може да поставя съзнанието си в покой, независимо какво става с тялото му.