Очите на Пъг се отвориха рязко и се взряха отвъд мъжа с червената качулка. Мийчъм беше увиснал на оковите и стенеше, отново върнал се в съзнание. Доминик все още беше потънал в транс.
С помощта на духовно усилие Пъг отклони съзнанието си от страданията на плътта. За миг се изправи, без да усеща никаква болка. А след това умът му се пресегна към черната фигура на Ергоран. Великият се олюля, когато погледът на Пъг се прикова в неговия. За пръв път един магьосник на Висшия път прилагаше таланта на Низшия път… и двамата с Ергоран се вплетоха в двубой на волята.
Със съкрушаваща ума сила Пъг надви магьосника. Чернодрехият чародей залитна и Пъг овладя тялото му. Затвори очи и започна да вижда с очите на Ергоран. Намести сетивата си и установи пълна власт над Великия. Десницата на Ергоран се изпъна напред, порой от пурпурни мълнии излетя от пръстите му и порази палача в гърба. Жилки енергия затанцуваха по тялото на мъжа и той се изпъна, запищя и заскача из стаята като побесняла кукла, загърчи се и зарева в агония.
— Ергоран! Що за безумие е това? — викна Властелинът и сграбчи магьосника за халата. Палачът политна, блъсна се в отсрещната стена и рухна на каменния под. В мига, в който Властелинът на войната докосна магьосника, причиняващите нетърпима болка енергии престанаха да бият палача и се насочиха към него. Аксантукар се загърчи и падна, поразен от удара им. Палачът се надигна от пода, тръсна глава и се втурна към вързаните пленници. Грабна един нож от масата и разбрал, че източникът на болката е Пъг, направи крачка към него, но Мийчъм изхвърли краката си напред и го стисна с тях за врата в ножица. Палачът замахна с ножа и разпра единия му крак, после — отново и отново, докато краката на Мийчъм не плувнаха в кръв. Мийчъм нададе зверски вик, изпъшка, изви краката си и прекърши врата на мъжа с червената качулка. Едва след като палачът се просна мъртъв, силите на горянина го напуснаха и Мийчъм увисна на пилона, задържан само от ремъците, усмихна се немощно и кимна на Пъг.
Пъг прекъсна всяващото болка заклинание и Властелинът залитна и пусна Ергоран. Пъг повели на магьосника да се приближи до него. Умът на Великия изглеждаше мек и ковък под магическия му контрол и Пъг някак успяваше да му заповядва, без в същото време да губи усет за собствените си действия.
Магьосникът започна да го освобождава от ремъците, а Властелинът се изправи. Едната ръка на Пъг вече беше свободна. Аксантукар залитна към вратата. Пъг го погледна. Ако можеше да се освободи от ремъците и след това от заклинанията, щеше да се справи с повиканите от Властелина стражи, колкото и да се окажеха, но не можеше да контролира едновременно две тела, а не смяташе, че ще задържи под властта си магьосника достатъчно дълго, за да унищожи Властелина и след това да се освободи. Или можеше? И в същия миг Пъг осъзна опасността. Тази нова магика бе трудна и способността му да разсъждава хладно започваше да му се изплъзва. Защо позволяваше на Властелина да се измъкне на свобода? Болката от изтезанията и усилията го бяха изцедили ужасно и Пъг усети, че силите му отслабват. Властелинът стигна до вратата, изрева на стражите и когато вратата се отвори, грабна копието от ръцете на първия, метна го с все сила и то прониза гърба на Ергоран. Ударът събори магьосника на колене преди да е успял да освободи другата ръка на Пъг. Болката на умиращия прониза съзнанието на Пъг и той изпищя.