Мъгла обгърна ума му. После нещо в него се пропука и мислите му се превърнаха в море от разбити огледални късчета от пръсналата се памет: трошици от стари уроци, парчета образи на близки и приятели, миризми, вкусове, звуци — всичко това се вля в съзнанието му.
В ума му затанцуваха вихрени светлини, най-напред — като пръснати прашинки от звездна светлина, отразяващи от недрата си нови и непознати гледки. Вихреха се и танцуваха в сложни плетеници, завъртаха се в кръг, в тунел, а после тунелът се превърна в път. И той се гмурна в дълбините на този път и се озова в ново пространство на съзнанието си. Нови пътеки бе изминал, до нови разбирания се беше домогнал. Пътят, разтворил се пред него през болката и ужаса, вече бе негов, подчинен единствено на волята му. Най-сетне бе овладял силите, които бяха собственото му наследство.
Погледът му се проясни и той видя пъплещите нагоре по стъпалата войници. Насочи вниманието си върху останалата на китката му гривна. Изведнъж си спомни стария урок на Кълган. Умът му леко погали твърдата кожа и тя омекна, охлаби се, той дръпна ръката си и я освободи.
Съсредоточи се за миг и възпиращите магията заклинания изчезнаха. Вдигна отново очи към стълбите и едва сега осъзна видяното. Властелинът и неговите войници бяха излезли от помещението и горе кипеше битка. До тялото на войник в имперското бяло лежеше войник в синята броня на клана Канацаваи. Пъг бързо освободи Мийчъм, положи го на земята и отпрати към Доминик настоятелния си призив: „Върни се.“ Очите на монаха моментално се отвориха и когато гривните на ръцете му се разкъсаха, Пъг му каза:
— Погрижи се за Мийчъм.
Без да иска обяснения, монахът се наведе да изцери раните на горянина.
Пъг се затече по стълбите, нахлу в килията на Хочопепа и магьосникът вдигна сепнато глава.
— Какво става? Чух някакъв шум отвън.
— Не знам. Съюзници, струва ми се. Подозирам, че от Синьото колело се опитват да ни измъкнат. — Дръпна ръцете му и ги освободи.
Хочо се изправи и се олюля.
— Да им помогнем. Сами няма да се справят. — После се замисли, осъзнал, че са го освободили, и погледна учудено ръцете си. — Миламбер, как го направи?
— И аз не знам. Струва си да го обсъдим, но по-късно. Затичаха нагоре по стъпалата. В централната галерия гъмжеше от сражаващи се войници — мъже в разноцветно снаряжение срещу бялото на имперската гвардия. Пъг огледа кървавата сцена и забеляза Аксантукар, който си пробиваше път с бой, под защитата на двама от гвардията си. Пъг затвори очи и посегна. После ги отвори и сякаш видя невидимата ръка от енергия, която бе създал. Усети я, съвсем като истинска, пресегна се и сякаш стиснал малко котенце за врата, сграбчи Властелина, надигна го и го притегли към себе си. Като видяха носещия се над главите им, ритащ във въздуха и врещящ в безсрамен ужас Властелин, войниците спряха да се бият. Пъг го притегли към себе си и Хочопепа. Неколцина от бялата гвардия се съвзеха, осъзнали, че чародеят изменник, изглежда, е виновниккът за затруднението на господаря им, изоставиха противниците си и се завтекоха да помогнат на Властелина. И изведнъж прокънтя силен глас:
— Ичиндар, деветдесет и първият император!
Всички войници в залата, все едно на чия страна се сражаваха, паднаха ничком на пода и опряха чела в мраморните плочи. Офицерите останаха прави и сведоха глави в поклон. Само Хочопепа и Пъг останаха да гледат влизащия кортеж от партията на Синьото колело. Най-отпред, в бронята, която отдавна не беше обличал, влезе Камацу, Военният вожд на клана Канацаваи. Кортежът се раздвои, за да пропусне императора. Ичиндар, върховният владетел на Империята, пристъпи в залата, сияещ в златната си броня. Закрачи към Пъг и ритащия във въздуха Властелин и огледа сцената. А после каза:
— Велики, вие, изглежда, винаги създавате трудности, когато се появите. — После погледна към Властелина. — Ако благоволите да го спуснете долу, може би ще сложим край на тази бъркотия. Пъг пусна Властелина и той рухна тежко на пода.
— Разказът ти е удивителен, Миламбер — каза Ичиндар на Пъг. Седеше на възглавничките, на които предния ден бе седял Властелинът на войната, и отпиваше от чочата му. — Най-просто би било да кажа, че ти вярвам и че всичко е простено, но безчестието, което ми нанесоха онези, които наричаш елфи и джуджета, е невъзможно да се забрави. — Около него стояха военните вождове на клановете от Синьото колело, а също и магьосникът Елгахар. — Ако ми позволи Светлината небесна… — обади се Хочопепа. — Не забравяйте, че те се оказаха само инструменти, пешки ако щете, в играта на чаха. Друг въпрос е, че този Макрос се е опитал по този начин да предотврати идването на Врага. Това, че той е отговорен за вероломството, ви освобождава от задължението да отмъщавате на когото и да е било, освен на същия Макрос. А след като се предполага, че той е мъртъв, случаят поне засега е приключен.