Бару скочи от скалите и изтича напред да заеме позиция. Изправи се, леко разкрачен и изнесъл сабята си назад, готов за удар. Мурад пришпори коня си срещу него, а Бару замахна с все сила и се извъртя в полукръг. Конят изцвили от болка, олюля се и рухна.
Мурад се претърколи на земята и скочи с меч в ръка — да посрещне удара на Бару. Двамата замахнаха и стомана издрънча в стомана.
Арута се огледа. Дузината Черни кръвници чакаха кротко, макар че колко дълго — принцът не можеше да предположи. След като Мурад беше приел двубой за чест, може би щяха да изчакат, докато спорът се реши. Арута трескаво се надяваше да се окаже така.
— Внимавайте — промълви Мартин. — Веднага щом всичко това свърши, все едно как, ще ни ударят.
— Е, поне малко почивка — каза Джими.
Арута се огледа отново. Още двадесетина моредели излязоха на поляната. Бару можеше само да им спечели време.
Двамата сражаващи се си нанасяха удар след удар. Замах — париране, напор — отбиване, удар — отбягване. Двубоят продължаваше. Хадатът не отстъпваше по ръст на моредела, но тъмният елф беше по-як.
Мартин стисна сабята си.
— Бару се изтощава. Скоро ще свърши.
Но като пъргав танцьор под ритъма на музиката, Бару вкара Мурад в играта си. Сабята му се вдигаше и падаше, мушкаше и се дръпваше… и внезапно Бару замахна странично и посече Мурад в ребрата. Прорезът беше дълбок и закърви жестоко.
— Това си го биваше — промълви Мартин.
— Страхотен удар — измърмори одобрително Роалд.
Но Мурад не се остави изненадващият удар да го довърши, посегна светкавично и сграбчи ръката на Бару, държаща сабята. Двамата се счепкаха и се затъркаляха по хълма към скалите, зад които стоеше Арута с дружината си. Оръжията се изплъзнаха от окървавените им ръце и двамата противници започнаха да се бият с юмруци.
После отново се изправиха. Мурад беше обвил с ръце Бару през кръста и го извиваше назад, за да прекърши гръбнака му. Бару се изви назад и изкрещя от болка, после удари съкрушително с две ръце щръкналите уши на моредела и му спука тъпанчетата.
Мурад нададе болезнен стон, изпусна Бару и стисна с ръце ушите си, замаян за миг от болката. Бару се дръпна назад и го удари с юмрук в лицето — зашеметяващ удар, който размаза носа на Мурад, изби му няколко зъба и разцепи устната му.
Юмрукът на Бару отново се заби в размазаното лице, и отново, и пак. Хадатът вече изглеждаше на ръба да премаже моредела до смърт, но Мурад сграбчи китката на Бару, дръпна го надолу и двамата се затъркаляха по земята.
Мурад се озова върху Бару и всеки от двамата впи ръцете си във врата на другия. Пъшкайки от болка и изтощение, двамата започнаха да се душат.
— Още малко — промълви Мартин.
Мурад стисна с цялата си мощ и лицето му се наля с кръв. Бару също се бореше с последни сили. И двамата не можеха вече да дишат, въпросът беше кой ще свърши пръв. Бару бе затиснат от тежкото туловище на моредела, но Мурад имаше дълбока рана на хълбока, която силно кървеше и с всяка секунда го обезсилваше.
А после Мурад изпъшка и се стовари тежко върху гърдите на Бару. Лесът сякаш стихна. Мурад не помръдваше. Хадатът го избута от себе си и бавно се надигна. Измъкна ножа от колана на моредела и бавно преряза гърлото му. После коленичи, вдиша дълбоко и с видимо презрение към онова, което го чакаше, заби ножа дълбоко в гърдите на Мурад.
— Какво прави? — попита Роалд.
— Не помниш ли какво каза Татар за Черните кръвници? — каза Мартин. — Ще изтръгне сърцето му, за да не възкръсне.
Още моредели и ренегати заприиждаха, вече над петдесет ездачи гледаха как хадатът корми главатаря им. Бару разряза гръдта на моредела, бръкна дълбоко в раната и с рязко движение изтръгна сърцето на Мурад. После вдигна високо ръка да покаже на моределите, че сърцето на главатаря им вече не бие, хвърли го настрана и се изправи. Олюляваше се като пиян.
Залитна с подкосени крака и се затича тромаво към скалите, само на няколко разтега от мястото на двубоя. Един моределски конник пришпори коня си и вдигна сабя да го посече и Джими хвърли камата си. Тя улучи моредела в едното око и той изпищя и се свлече от седлото си. До Бару обаче се приближи друг, замахна и го посече в хълбока. Бару падна по очи.
— Проклет да си! — извика през сълзи Джими. — Той спечели! Можеше да го оставиш да се върне! — Метна втората кама, но другият ездач се сниши. Моределът, ударил Бару, се вкочани и се обърна и Арута и приятелите му видяха, че от гърба му стърчи стрела. Друг от моределите изрева нещо и прибра лъка си. Това предизвика сърдития вик на трети от тях и на един от мъжете.
— Какво стана? — попита Арута.
— Онзи, който уби Бару, е ренегат, безчестник — обясни Роалд. — Онзи на коня, изглежда, споделя мнението на Джими. Хадатът спечели и трябваше да го оставят да се върне и да умре при другарите си. Сега убиецът, друг ренегат и мъжете разбойници се скараха. Можем да спечелим малко време. А може и да се разбягат, след като главатарят им е мъртъв.