Мартин и Арута отпуснаха уморено оръжията си. Роалд и Лаури направо се сринаха на земята. Тичащият към тях Калин извика на воините си да продължат преследването.
Арута вдигна глава, по бузите му се стичаха сълзи. После той промълви хрипливо:
— Свърши ли се?
— Свърши се, Арута — отвърна Калин. — Поне засега. Те ще се върнат, но дотогава ще сме в безопасност в леса ни. Освен ако не замислят нахлуване, моределите не биха се осмелили да нарушат границите. Магиите ни там все още са силни.
Един от елфите се наведе над тялото на Бару и викна:
— Той още е жив!
— Хадатите са яко племе — каза Мартин.
Арута избута ръката на Галайн и се изправи сам, макар да се олюляваше.
— Колко има до леса?
— По-малко от миля. Трябва само да минем един поток и сме в нашия лес.
Надеждата бавно започна да се връща в изтощените тела на оцелелите. С ескорта на елфите, моределите едва ли щяха да съберат достатъчно сила да ги надвият, дори да се осмеляха за нова атака. А и след смъртта на Мурад нямаше кой да ги поведе. Поведението на Тъмните братя ясно показваше, че той бе най-важната фигура сред тях. Смъртта му със сигурност щеше да забави плановете на Мурмандамус.
Джими изведнъж се присви и потръпна, изненадан от студа, който изпита, сякаш нещо изведнъж го беше върнало в хладната влажна пещера на Морелайн. Изпита странно познато усещане, че се е изгубил във времето, и веднага се сети къде го беше пронизал същият този мраз — на два пъти преди, в двореца и в подземието на „Дома на върбите“. Усети как космите по врата му настръхнаха и разбра с ужасяваща сигурност, че отново ги е сполетяла зла магия. Скочи от скалата и огледа поляната отпред. Посочи с ръка и викна:
— Да тръгваме веднага! Вижте!
Тялото на един Черен кръвник се размърда.
— Дали да не им извадим сърцата? — рече замислено Мартин.
— Късно е! — извика Лаури. — Те са бронирани. Трябваше да го направим веднага.
Дузина Черни кръвници бавно започнаха да се надигат и да се обръщат към групата на Арута, с оръжия в ръце. После колебливо тръгнаха към принца. Калин ревна команда, двама елфи грабнаха полуживия Бару, и после всички се затичаха.
Мъртвите воини се затътриха след тях с още кървящи рани, но стъпките им започнаха да стават все по-плавни и уверени, сякаш тъмната сила, която ги владееше, все повече укрепваше властта си над тях.
Немрящите закрачиха след тях все по-уверено и бързо. Елфските стрелци се обръщаха и стреляха — без полза. Стрелите им пронизваха мъртвите моредели, събаряха ги, някои падаха на земята, но веднага отново се вдигаха и тръгваха. Кой знае защо, на Джими тази гледка с мъртвите същества, тичащи в слънчевата утрин сред красивия лес, му се стори много по-ужасна от всичко, което беше видял в палата или в подземията на Крондор. Движенията им бяха изненадващо плавни и ръцете им уверено стискаха оръжията.
Елфите, понесли ранените и помагащи на уморените хора, продължиха напред, а на останалите Калин нареди да забавят моределите. Воините извадиха мечове и пресрещнаха немрящите същества. Забавиха ги малко, но не ги спряха.
Елфите се оттегляха в ред. Обръщаха се на групи, влизаха в бой, отстъпваха, пак се счепкваха и отново отстъпваха. Но поради невъзможността да навредят на противниците си само ги забавяха, без да могат да сложат край на заплахата. Задъхани и на ръба на изтощението, елфите отбиваха прииждащия неизтощим прилив. След още няколко минути повлякоха хората през малък поток.
— Влязохме вече в нашите гори — каза Калин. — Спрете. Елфите извадиха мечовете и зачакаха. Арута, Мартин, Лаури и Роалд също стиснаха оръжията си и зачакаха. Първият моредел нагази във водата с меч в ръка и зашляпа към тях. Стигна до брега, където един от елфите чакаше, готов да го посече, но в мига, в който немрящата твар стъпи на сушата, сякаш усети нещо… зад елфите. Елфът замахна и само го закачи леко, но Черният кръвник се олюля назад и вдигна ръце, сякаш търсеше закрила.
Изведнъж край защитниците напред се понесе ездач, сияйна фигура в бял табард и златна броня. Възседнал бял елфски жребец, един от легендарните вихрогони на Елвандар, Томас връхлетя срещу моредела. Приказният жребец се изправи на задните си крака, Томас скочи от гърба му, мечът му се изви в златна дъга и посече Черния кръвник на две.
Като въплътен огнен бяс се понесе Томас по брега, сеейки гибел над всеки Черен кръвник, прекосил потока. Въпреки тайнствения си произход те бяха безпомощни пред мощта на десницата му, с влятата в нея сила на валхеру. Неколцина успяха да замахнат, но той отбиваше ударите с невероятна ловкост. Златният меч сечеше и черните брони се пукаха като суха кожа. Но никой от немрящите не побягна. Връхлитаха, за да бъдат посечени бързо един по един. От хората само Мартин бе виждал Томас в битка, но сегашното зрелище беше смайващо и за него. Скоро всичко свърши и на брега до потока остана прав само Томас. После се чу тропотът на още коне и откъм леса заприиждаха още приказни вихрогони, яхнати от Татар и други Заклинатели.