Пъг смуши коня си и животното и тръгна надолу, към тундрата и неизвестното.
Пъг дръпна юздите. След като се бе разделил с патрула на Хокану, не бе видял нищо сред хълмовете, докато слизаше надолу към тундрата. Сега, на един ден път от подножията, към него диво препускаше орда туни. Кентавроидите тътнеха с яките си копита и пееха бойните си песни. Но за разлика от легендарните кентаври, приличаха повече на гущери, придобили човешка форма над тежкото туловище на кон или на муле. Също като други местни форми на живот на Келеуан, и те бяха шестокраки, и също като при другата разумна туземна раса, инсектоидите чоджа, предните им крайници се бяха развили в ръце. А за разлика от хората, имаха по шест пръста.
Пъг изчака кротко, докато туните се приближиха до него, след което вдигна мистична бариера и загледа спокойно как се блъскат в нея. Туните бяха едри войнствени самци, макар че на Пъг му беше трудно да си представи как точно изглеждат техните самки. И все пак тези същества, колкото и странна да бе външността им, реагираха също като човеци при подобни обстоятелства — разгневиха се и се объркаха. Неколцина заудряха безсилно в невидимата преграда, а останалите се оттеглиха да огледат. После Пъг свали късата пелерина, която господарят на Шинцаваи му беше дал за из път. През мъглата на мистичната бариера един от младите туни видя, че е облечен в черен халат, ревна нещо на събратята си и те се обърнаха и побягнаха.
Още три дни го следваха на почтително разстояние. Някои налитаха, а понякога и другите туни се присъединяваха към безплодните атаки. Това бягане и връщане, с по неколцина туни, които го следваха неотлъчно, продължи досадно дълго. Нощем Пъг издигаше защитен вал около себе си и коня, но събудеше ли се на заранта, туните наоколо бдяха зорко. Най-сетне, на четвъртия ден, туните се решиха на примирие.
Един тун се затече към него, вдигнал непохватно ръце нагоре, със сбрани длани според цуранския обичай, в знак, че иска да преговаря. Като се приближи до Пъг, стана ясно, че са пратили най-стария.
— Чест и слава на твоето племе — каза Пъг с надеждата, че съществото говори цурански.
А то отвърна с почти човешки кикот:
— Първи път е това, черний. Нивга чест досега човек не дава мене. — Речта му беше доста изкривена, но понятна, а странното, наподобяващо влечуго лице се оказа изненадващо изразително. Тунът беше невъоръжен, но старите белези показваха, че някога е бил могъщ воин. Старостта го бе лишила от някогашната му сила. Пъг попита подозрително:
— Ти ли си жертвата?
— Мой живот ти може вземе. Свали огън небесен, ако щеш. Но мисля не щеш. — Нов кикот. — Черни тун срещал. И защо взима живот на вече пътник, като огън небесен може цяло стадо убие? Не, ти отива на свой цел, нали да? Твоя цел не да безпокои леден ловец, на стада убиец. — Пъг замислено огледа туна. Почти бе стигнал до възрастта, когато щеше да се окаже твърде стар, за да върви с ордата си и когато племето му щеше да го остави сам на хищниците на тундрата.
— Мъдрост носят годините ти. Не питая омраза към туните. Искам само да премина на север.
— Тун цуранска дума. Ние казва лазура — народът. Черни аз виждал. Напаст. Тъкмо печели битка и черни носи небесен огън? Цурани бие храбро, но черни? Оставя лазури в мир не прави черни. Защо ние оставя прекоси?
— Има една тежка заплаха, от древни векове. Заплаха за целия Келеуан, за туните, както и за цураните. Смятам, че мога да намеря онези, които може би знаят как да спрем тази заплаха. Те би трябвало да живеят високо там, сред ледовете. — Той посочи на север.
Старият воин се изправи като изплашен кон и конят на Пъг се дръпна назад.
— Тогава, луд черни, на север отива. Смърт там чака. Търси там каквото щеш. Живеещи в ледове никому не казва добре дошъл и лазури не спира един луд. Който вреди на луд, богове наказва, лошо правил. Богове тебе докоснал. — Извърна се и побягна.
А Пъг изпита и облекчение, и страх. Това, че туните знаеха за „Живеещите в леда“, показваше, че е възможно Бдящите да не са нито измислица, нито нещо отдавна изчезнало в миналото. Но предупреждението на туна го накара да се уплаши за изхода на своята мисия. Какво ли го чакаше там, високо сред ледовете на север?
Тунската орда се скри от погледа му и Пъг продължи напред. Вятърът метеше леда наоколо и той се загърна плътно в наметалото. Никога не бе изпитвал такава самота.