Триг остана сам. Помая се, след което лицето му грейна и той извика на жена си, както и на всички, които все още надничаха от околните прозорци:
— Ей, говорих с принца! Аз, Триг тепавичаря!
И готов да литне от щастие, тепавичарят помъкна шкембето си към топлата постеля, притиснал камата на Арута до гърдите си.
Джими се провираше през тесните тунели. Проходът беше част от сложната плетеница канали и разни други подземни съоръжения, обичайни за тази част от града, всяка крачка от които се контролираше от Шегаджиите. Подмина един боклукчия — несретник, който се препитаваше, ровейки в сметта, стичаща се размита от водата в канавката към канала. Човекът ровичкаше мръсната тиня с тояга, за да намери някоя паднала монета. Всъщност само се правеше, че ровичка, а си беше караул. Джими му махна с ръка и се сниши под една провиснала греда, изпаднала явно от някое срутено мазе, и се озова в широка зала, изровена сред лабиринта от тунели. Ето това беше самото ядро, явката на крадците. Приютът на Шегаджиите.
Джими си взе меча от стойката за оръжия, намери си един тих кът и се свря в него, притеснен от проблема, пред който се беше оказал. Според правилата трябваше да се изповяда за непозволеното си проникване в къщата на тепавичаря, да се лиши от повечето злато и да изтърпи наказанието, което Нощният майстор решеше да му наложи. Все едно, до утре следобед гилдията щеше да знае, че стиснатият тепавичар е обран. След като се разбереше, че наоколо не е действал някой гостуващ крадец, всички подозрения щяха да паднат върху него и още неколцина други, за които се знаеше, че имат навик да шарят нощем без позволение. И всяко наказание, което го чакаше тогава, щеше да е два пъти по-жестоко, защото не си го е признал сега. Въпреки това Джими не можеше да мисли само за личния си интерес, защото разбираше, че целта на убиеца не е била някой друг, а самият принц на Крондор. А Джими беше прекарал достатъчно време с Арута, докато Шегаджиите криеха принца и принцеса Анита от хората на Батира, за да изпитва към принца симпатия. При това Арута му беше подарил този меч, който момчето почти винаги носеше на бедрото си. Не, Джими не можеше да пренебрегне наличието на убиеца, но и не можеше да реши какво да предприеме.
След дълги разсъждения Джими реши. Най-напред щеше да се опита да предупреди принца, а след това — да пробута сведението за убиеца на Алварни Бързака — Дневния майстор. Алварни му беше приятел и позволяваше на Джими малко повече волности от Гаспар да Вей, Нощния майстор. Алварни нямаше да спомене на Праведника за това, че Джими се е ослушал да докладва веднага, стига хлапакът да не се забавеше прекалено. Което означаваше, че Джими трябваше бързо да се добере до Арута, а после веднага да се върне и да говори с Дневния — най-късно преди утре привечер. Всяко забавяне щеше да компроментира Джими дотолкова, че дори и Алварни нямаше да може да го отърве. Колкото и великодушен да беше застаряващият Бързак, вече в залеза на кариерата си, все пак си беше Шегаджия. Предателството към гилдията бе недопустимо.
— Джими!
Джими вдигна глава и видя нахълталия в приюта Дейз Златистия. Макар и доста млад, чаровникът крадец имаше солиден опит зад гърба си в облекчаването на стари самотни дами от излишното им имущество. Разчиташе повече на неотразимата си русолява външност, отколкото на ловкостта. Дейз се завъртя да му покаже финото си облекло.
— Какво мислиш?
Джими кимна одобрително.
— Шивачи ли обираме вече?
Златистия замахна закачливо да го удари, Джими лесно му убягна и младежът приседна до хлапака.
— Не бе, смотано улично пале такова. Сегашната ми „благодетелка“ е вдовицата на прочутия майстор пивовар Фалън. — Джими беше чувал за него. Ейлът и бирите му се ценяха толкова високо, че понякога бяха дори на трапезата на покойния принц Ерланд. — И заради добрата стока на покойния й съпруг, работа, която сега тя върти, е получила покана за приема.
— Прием ли? — Джими разбра, че Златистия се е докопал до някоя добра клюка и много го сърби да я каже, но когато той сам реши.
— А — отвърна Златистия, — ама аз още ли не съм ти споменал за сватбата?
Джими завъртя очи нагоре от досада, но продължи играта.
— Каква сватба, Златист?
— Как каква? Кралската сватба, разбира се. Е, нас ще ни сложат далече от кралската трапеза, но няма да сме най-открая.
Джими се изправи като ужилен.
— Кралят? В Крондор!
— Естествено.
Джими стисна Златистия за ръката.
— Я дай отначало.
Ухилен, чаровният, но не особено схватлив младеж започна да му обяснява доверително.