— Тогава — каза Лаури — Козодоите са привлекли на своя страна висш служител на Шегаджиите. Може би дори Върлината?
Джими се смути и маската на храбрец се смъкна от лицето му.
— Тази възможност ме безпокои не по-малко от мисълта, че някой може да прониже Негово височество със стрела. Вече от доста време съм пренебрегвал клетвата си пред Шегаджиите. Трябваше да им го кажа още снощи, не мога повече да го отлагам. И освен това Върлината е прякор за пред външни хора. Ние му казваме Праведника.
Момчето понечи да стане.
Волней го натисна здраво за рамото.
— Нахален хлапак! Да не искаш да кажеш, че някакъв си съюз на главорези си заслужава вниманието пред опасността, надвисна над твоя принц и може би над краля ти?
Джими отвори уста да възрази, но Арута каза:
— Мисля, че момчето каза точно това, Волней. Той е дал клетва.
Лаури скочи от мястото си, отиде при момчето, отмести Волней, наведе се и погледна Джими в очите.
— Момко, знаем, че си имаш свои грижи, но нещата, изглежда, се развиват много бързо. Ако са проникнали сред Шегаджиите, проговориш ли преждевременно, само ще ги улесниш да си прикрият дирите. Ако можем да спипаме един от тези Козодои…
Джими кимна.
— Ако Праведника разсъждава като теб, може и да оцелея, певецо. Вече ми изтече времето, през което можех да си прикрия действията с някаква невинна историйка. Скоро ще ми се потърси сметка. Е, добре, ще занеса бележчицата на Дърпащата мрежите. И хич няма да се преструвам, като я помоля да ми намери добро местенце, стига да не е преждевременно.
— А пък аз — заяви Лаури — трябва да се видя с един приятел в една гостилница, за да оправим един заем.
— Добре — каза Арута. — Примката ще я стегнем утре. Лаури и Джими излязоха, залисани в кроежи кое как да стане.
Арута ги изгледа, докато излизаха, и черните му очи едва скриваха тихия гняв, който тлееше в гърдите му. След толкова години борба през Войната на разлома се беше върнал в Крондор с надеждата за дълъг и мирен живот с Анита. Сега някой бе дръзнал да застраши този мирен живот. И щеше да си плати скъпо.
В хана „Пъстрия папагал“ беше тихо. Дъсчените кепенци на прозорците бяха плътно затворени заради внезапно връхлетелия откъм Горчивото море шквал и гостилницата беше потънала в синкав дим от камината и от лулите на дузината посетители. За всеки случаен посетител ханът щеше да изглежда съвсем обичайно, за дъждовна нощ като тази. Ханджията Лукас и двамата му сина стояха зад дългия тезгях и от време на време някой от тях се шмугваше през вратичката към кухнята да донесе храна и да я разнесе по масите. В ъгъла до камината, срещу стълбището за втория етаж, един русоляв трубадур пееше тихо за моряка, отплавал далече от родния дом.
По-прозорливият наблюдател щеше да забележи, че мъжете по масите почти не докосват халбите с ейл. Макар и грубовати на вид, не приличаха на работници по кейовете, нито на изнурени моряци, отбили се да отдъхнат след тежко плаване. Лицата на всички бяха сурови, а белезите по тях бяха по-скоро от битки, нежели от кръчмарски побоища. Всички бяха от личната рота на Гардан от Дворцовата гвардия, едни от най-изпитаните ветерани от армиите на Запада по времена Войната на разлома. В кухнята работеха петима нови готвачи и чираци. На горния етаж, в стаята най-близо до стълбището, търпеливо чакаха Арута, Гардан и още петима войници. Хората на Арута бяха единствените присъстващи — местните си бяха отишли с приближаването на бурята.
В най-отдалечения от вратата ъгъл чакаше Джими Ръчицата. Нещо го глождеше през целия ден, макар да не можеше да пъхне пръст в раната. Но знаеше едно: ако той самият влезеше тази нощ в гостилницата, изстраданият му опит щеше веднага да го предупреди. Можеше само да се надява, че пратеникът на Козодоите няма да е толкова досетлив. Тука просто нещо не беше наред.
Джими облегна гръб на стената и захапа разсеяно парчето сирене, замислен какво точно не му харесва. Вече бе изтекъл цял час след залез слънце, а и помен нямаше от някой, който можеше да е човекът на Козодоите. Джими беше дошъл тук право от храма, стараейки се на всяка цена да го забележат няколко улични просяци, които го познаваха добре. Ако някой в Крондор непременно държеше да го намери, сведението за местонахождението му щеше да се купи лесно и много евтино.
Външната врата се отвори и в хана влязоха двама мъже с прогизнали от поройния дъжд наметала. И двамата изглеждаха професионални бойци, наемници навярно, припечелващи по някоя добре натъпкана със сребърници кесия като охрана на търговски кервани. Снаряжението им беше еднакво — кожена ризница, покриващи прасците ботуши, широки мечове на хълбоците и щитове, заметнати на гърбовете им под плащовете.