По-високият, с посивял кичур в косата, поръча халби с ейл. Другият, слаб и светлокос, огледа помещението. Джими забеляза как присви очи и се разтревожи: той също беше усетил, че нещо в гостилницата не е както трябва. Светлокосият заговори тихо на спътника си. Мъжът със сивия кичур кимна, пое халбите от прислугата, плати с медни петаци и двамата отидоха до единствената свободна маса, тази до Джими.
Мъжът със сивия кичур се обърна към Джими и каза:
— Ей, момко, винаги ли е толкова глухо в тая гостилница?
Чак сега Джими осъзна какво не беше наред през целия ден.
Докато чакаха, предрешените гвардейци бяха изпаднали във войнишкия си навик да си говорят тихо. Нямаше я обичайната за една нормална гостилница врява.
Джими вдигна показалец към устните си и прошепна:
— Заради певеца е.
Мъжът извърна глава и се вслуша в песента на Лаури. Лаури беше даровит и гласът му се беше запазил хубав въпреки пеенето през целия ден. Когато привърши, Джими удари силно с глинената си халба с ейл по масата и подвикна:
— Ха! Трубадуре, още, още! — И подхвърли един сребърник на подиума, на който седеше Лаури. Само след миг избухването му беше последвано от подобни викове и възгласи от останалите, сетили се, че е нужна и малко преструвка. Захвърчаха още монети. Лаури подхвана друга, жива и малко неприлична песничка и в пивницата се възцари обичайната глъч.
Двамата непознати се отпуснаха на столовете си и се заслушаха, като от време на време си казваха по някоя дума. Явно им поолекна, след като настроението в залата стана някак по-нормално. Джими наостри уши и изгледа за миг мъжете на съседната маса. Нещо с тях не беше както трябва, зачовърка го нещо, също както го човъркаше допреди малко фалшивата нотка, царяща в гостилницата.
Вратата отново се отвори и влезе още един. Огледа помещението, докато отърсваше водата от дългото си наметало, но нито го свали, нито отметна качулката от главата си. Забеляза Джими, прекоси дългото помещение до масата му, без да чака покана, дръпна един стол, седна и го попита тихо:
— Име имаш ли?
Джими кимна и се наведе, уж да заговори. Докато се навеждаше, го поразиха четири неща. Двамата на съседната маса, въпреки небрежното си поведение, държаха мечовете и щитовете си подръка, готови да ги използват при най-малкия знак. Не пиеха като наемници, току-що пристигнали в града след дългия път с някакъв керван — всъщност халбите им си стояха почти недокоснати. Мъжът срещу Джими държеше едната си ръка скрита под плаща, откакто бе влязъл. Но най-явното нещо беше, че и тримата мъже имаха на левите си ръце черни пръстени с издялана върху тях фигура на козодой, също като талисмана, който той бе прибрал от спътника на Смеещия се Джак. Умът на Джими заработи трескаво, защото той беше виждал такива пръстени и знаеше за какво служат.
Джими реши да импровизира и измъкна от ботуша си къс пергамент. Постави го на масата, много вдясно от мъжа, принуждавайки го да се протегне тромаво, за да го стигне, без да измъква дясната си ръка изпод плаща. Когато ръката на мъжа докосна пергамента, Джими измъкна дългата си кама и удари, приковавайки лявата ръка на непознатия към масата. Мъжът замръзна, слисан от внезапната атака, после другата му ръка изхвърча от плаща, стиснала нож. Замахна към Джими и момчето полетя назад. После болката го порази и той изрева отчаяно. Джими се прекатури от стола, извика: „Козодоите!“ и се стовари на пода.
Гостилницата се взриви. Синовете на Лукас, и двамата ветерани от армиите на Запада, скочиха от тезгяха и се хвърлиха върху двамата меченосци до Джими. Самият Джими увисна на прекатурения стол и понечи тромаво да се вдигне на крака. Успя да види от мястото си как двамата „прислужници“ се боричкат с мъжа със сивия кичур. Другият лъженаемкик беше вдигнал лявата си ръка пред лицето си и Джими извика:
— Отровни пръстени! Имат отровни пръстени!
Още гвардейци се нахвърлиха върху закачуления мъж, докато той отчаяно се мъчеше да издърпа пръстена от прикованата си длан. След миг вече здраво го държаха трима и не можеше да мръдне.
Мъжът със сивия кичур срита двамата от тезгяха, превъртя се, скочи и се затича към вратата. За миг се отвори свободна пътека и помещението се изпълни с ругатните на останалите, които не можеха да се проврат през бъркотията от маси и столове. Козодоят вече приближаваше вратата и свободата зад нея, когато пред него се изправи един мършав воин. Убиецът скочи към вратата. С почти нечовешка скорост Арута замахна и го удари по главата с дръжката на рапирата си. Зашеметен, мъжът се олюля за миг и се срина в несвяст.